 © |  |
Plovdiv24.bg подкрепя инициативата на ОП "Младежки център" за изготвяне на специални табели със снимка и обогатена визитка на всичките 45 олимпийски медалисти на Пловдив. Нашата медия ще публикува всеки уикенд по две интервюта с героите на града ни.
Интервютата са направени специално за проекта "Олимпийски медалисти на град Пловдив“ към ОП "Младежки център - Пловдив. Те умишлено са без визитка на съответния спортист, тъй като тези визитки ще са приятната изненада за пловдивчани, когато проектът на Гребния канал се реализира напълно. Днес ви представяме Петър Лесов - най-младият български спортист, печелил олимпийски медал.
Защо припознахте бокса като спорта за Вас?
Боксът в Раковски започва да се развива през 1972 година под ръководството на Любен Гаджев. Двама мои братовчеди – Петър и Йордан Лесови, също тренираха. Аз бях малко буен характер и треньорът 2 години ме преследваше, докато започна с бокса. Първото ми състезание беше в Пловдив, а аз бях боксьор само от един месец. Загубих с 2 на 3 гласа от съперника ми. И тогава реших, че не ставам и не ходих на тренировки. Тогава треньорът дойде при мен, за да ми каже, че съм определен да играя за медал на републиканското. Като чух за медал, започнах сериозно да тренирам, но без да знаят нашите. Може би бях на 5-6 месеца боксьор, когато участвах на първото си републиканско първенство през 1974 г. и станах шампион. Бях награден и с купата за "Най-боен състезател“. Тогава ни снимаха във вестника. От там родителите ми научиха, че тренирам бокс. След това, когато имах трудни периоди, когато исках да се откажа, те бяха хората, които ме насърчаваха да продължа да играя.
Спечелили сте олимпийски медал, ненавършил 20 години, което Ви прави и най-младият българин с такова отличие. Как го постигнахте?
Това трябва да се изживее. Нужни бяха страшно много труд и страшно много глад, за да поддържам 51 кг. Повечето хора си мислят, че трудното е боят на ринга, а той не е толкова страшен, колкото поддържането на килограмите. След като станах световен шампион, участвах на много турнири. Две години нямах загуба нито в България, нито в чужбина. Хората още тогава виждаха медалиста в мен. На световното първенство бях в най-добрата си форма и играх с един европейски и световен шампион от Полша. Победих го. А на турнира "Странджа“ не знам какво ми стана - имах един противник Динко Василев. Там аз загубих, а той спечели и трите срещи с нокаут. В този момент започна и страшната конкуренция между нас. Но той не искаше да играе с мен. При нас беше хубаво това, че и двамата бяхме от ЦСКА. Имаше съдии, които тогава ни пуснаха да играем с един кубинец. Аз го победих, той загуби. След това го бих на спаринг и просто нямаше как – беше решено. От там вече тръгна успешната ми кариера – от световното първенство, а на олимпиадата вече затвърдих очакванията.
Спомняте ли си усещането от тогава?
Пак казвам – то трябва да се изживее, за да се усети. Не знаеш къде се намираш. Представяш си как ще те посрещнат, хората как се радват. Тогава нямаше пари и награди и най-важна беше обичта на хората. Боксът беше известен спорт. Като си дойдох тук в Пловдив, не можех да направя две крачки на Главната, без да ме спрат хора. Това ми доставяше голямо удоволствие – уважението от хората.
Медалът каква отговорност носи със себе си?
След медала те е страх да не загубиш, което също пък и ме амбицираше – караше ме да тренирам повече и го постигах. Веднага след това станах европейски шампион – 3 поредни пъти, без проблем. Последва световното за мъже, но нямам тази титла, защото в Раковски играехме футбол любителски и ме бяха контузиха много лошо. Изпуснах цял месец, в който не можех да тренирам и да стъпвам на крака си. Тогава бях капитан на националния отбор и не исках да участвам на европейското, защото не се чувствах подготвен. Но Ивайло Маринов каза, че ако аз не играя и той няма да се качи на ринга. Затова отидох на сила и загубих за първи път още в първа среща. След това обаче станах европейски шампион и взех купа "Странджа“. Просто нямаше кой да ме бие. Но за съжаление се разболях от хепатит и прекратих кариерата си. Нямах 24 години. Предложиха ми да бъда треньор към ЦСКА и към националния отбор и така започнах с треньорската дейност.
Какви е разликата между това да си състезател и да си треньор по бокс? Имат ли база за сравнение?
Първото е, че като си състезател си носиш сам отговорност, а като треньор е много по-трудно. Гледаш да подготвиш състезателя си. Доста хора ми казват, че съм с много големи изисквания. Може би като съм постигнал тези успехи, искам всички да са като мен. Напрежението е много по-голямо, когато си треньор.
Кои са най-важните неща, които младите спортисти трябва да следват, за да достигнат до високи отличия и сигурен успех?
Искаш ли да постигнеш успех, лишаваш се от други неща, но си заслужава. Бъдещи и настоящи спортисти: стягайте се, отнасяйте се сериозно към спорта, за да постигнете и вие олимпийски титли. |
Зареждане ...
виж галерията
