За Балчик винаги съм си мислела, че е град, в който някой е объркал мащабите. Морето е огромно, скалите са огромни, историята е огромна, а градът си стои спокойно между тях, сякаш всичко това е напълно нормално. Така актрисата Гергана Стоянова започва разказа си за това вълшебно място на Северното Черноморие. И допълва:

Дойдох в началото на юни – най-спокойните летни дни. Няма битка за паркоместа, няма състезание по надуваеми фламинги и селфита. Морето още принадлежи на хората, които могат да седят пред него половин час, без да извадят телефона си. Балчик през юни е като човек, който още не е разбрал, че след месец ще му дойдат гости. Спокойно и тихо, брегът не се преструва на курорт, а улиците не се надвикват с туристите.

Пристрастена съм към Ботаническата градина. Тя е едно от онези места, които ти напомнят, че природата е най-добрият архитект, но трябва да има "умятен" стопанин, както казваше баба ми. Тук можеш да се загубиш сред кактуси, рози и гледки към морето. И да не бързаш да се намираш. Има места, в които човек се губи с удоволствие. Особено ако е оставил проблемите си на паркинга. Сред хилядите растения и алеи сякаш най-после се вижда краят на дългогодишния спор между Софийския университет и МК за собствеността.

Доколкото разбрах, от февруари има подписано споразумение. То не решава всичко, но поне е стъпка в правилната посока. Което е чудесна новина – растенията най-сетне ще могат спокойно да се концентрират върху фотосинтезата, вместо върху вещното право. Не съм сигурна дали кактусите са следили казуса, но изглеждаха видимо облекчени.

Всичко това е част от някогашната резиденция на румънската кралица Мария. Чували сте за нея, нали? Жената очевидно е имала изключителен вкус. Докато други владетели са събирали територии, тя е събирала гледки към морето. И как да я упрекнеш за това? То е далеч по-разумен начин за използване на властта.

Любимото ѝ място тук е било "Тихото гнездо“ – скромната на вид вила, кацнала над морето. До нея е и малкият параклис "Стела Марис“. Толкова е обичала Балчик, че пожелала сърцето ѝ да остане тук след смъртта ѝ. Историята помни много владетели, оставили след себе си паметници. По-лядко се срещат такива, които оставят сърцето си в тях.

Този път открих и едно малко семейно хотелче. И не, нямам за цел да им правя реклама. Но не мога да не ви го препоръчам. Имам слабост към местата, в които някой е мислил за детайла. Не за бюджета, не за каталога, а за детайла. Интериорът не крещи за внимание, но постоянно го получава. Нищо там не е случайно. А когато нищо не е случайно, уютът започва да прилича на характер.

Личи си, че някой е подреждал пространството не за снимки в интернет, а за хора. А това вече е рядък лукс. Всеки предмет е на мястото си, сякаш има кратка история защо трябва да бъде точно там.

Има хотели, които впечатляват с размери. Този впечатлява с отношение. Сърдечно го препоръчвам на хората, които вярват, че уютът няма квадратура, а характер. Изключително непретенциозно място с отлична локация – буквално на крачки от плажа и заведенията, но в същото време изненадващо тихо и спокойно.

Балчик е от онези места, които не се опитват да те впечатлят. И точно затова успяват. Стои си между белите скали и морето с достойнството на човек, който няма нужда да се обяснява. А в днешно време това е качество, което се среща по-рядко дори от свободно място за паркиране през септември.

И може би точно затова толкова лесно се обиква.