 © |  |
Във връзка с 60-годишнината на българския хандбал Plovdiv24.bg представя на своите читатели материал за Павел Дженев - един от учениците на Симеон Пишманов. Той се нареди между най-успелите специалисти в хандбала, не само у нас. Записа името си на първия и засега единствен българин, водил отбор на олимпийски игри (жените на Ангола през 2004 г.).
Визитка:
Павел Дженев е роден на 10 август 1951 г. във Варна. Започва да играе хандбал от 12-годишен. През 1968 г. идва да учи в ТФС "В. Левски". Играе за "Академик" (Пд), "Тракия", "Локомотив" (Пд) и ЦСКА (1971-1973 г.), след което се връща в "Тракия". Тук се състезава до края на кариерата си през 1980 г. Беше неизменен капитан на "канарчетата".
С отбора на България дебютират на световното за мъже в група "А" през 1974 г. в ГДР. Игра и на първенството в група "А" през 1978 г. в Дания, което е последно участие на страната ни при най-силните в света. Има повече от 120 мача за националния отбор, включително 14 за световно първенство и 4 - в квалификации за олимпийски игри.
Завършва НСА. Треньорската му кариера започна през 1980 г. в "Тракия". През 80-те години беше треньор на младежкия и помощник на мъжкия национален отбор. От 1988 до 1997 г. бе на работа в Португалия. През есента на 1997 г. пое женския "Локомотив-Агротел". С отбора стана шампион и носител на купата за 1998 и 1999 г. Между 1998 и 2001 г. бе треньор на националния отбор за жени. Бил е треньор на "Пирин" (Блгр) и Свиленград. През август 2001 г. отиде на работа в Ангола. Освен клубен отбор, ръководеше и националките на страната. В това си качество стана единственият български специалист, водил отбор на олимпийски игри (2004 в Атина). Между юли 2008 и януари 2009 г. бе генерален секретар на БФ по хандбал. Беше преподавател по физкултура в ПУ и учител в ОУ "В. и К. Тютюнджан" и ОУ "Св. С. Кирил и Методий" в Марково.
Павел Дженев казва, че хандбалът е спорт, който най-много му допада. В него има всичко – лека атлетика, гимнастика, координация, сила, мъжество, здрав физически контакт, развиване на комплексни качества у човек.
Затова десетобоецът е най-добрият хандбалист – умее да бяга, да хвърля и скача много добре. Когато е бил на олимпиадата в Атина през 2004 г. с голямо удоволствие е наблюдавал представителите на този спорт – високи, стройни, атлетични, физически здрави, с рамене като "гардеробчета". Въобще – красота!.
"За мен хандбалът е начин на живот © | |
, спорт, в който е минал целият ми живот. Смятам, че отборът, който игра на световното през 1974 година, бе най-добрият в нашата история. Да, през 1978 г. се класирахме още веднъж на световното в Дания. Но разликата между двата състава бе голяма. Най-вече в технико-тактически план. При дебюта ни през 1974 г. младият и разбиращ отлично играта треньор Симеон Пишманов бе събрал няколко поколения хандбалисти, родени между 1940 и 1953 г. Те бяха от Кремиковци (клуб на Левски-Спартак), ЦСКА, Локомотив, ВИФ, Академик (от София), Пловдив, Варна и Бургас. Може би тогава бяха и най-добите години на българския хандбал. В квалификациите отстранихме и Норвегия, безспорния фаворит в групата и тръгнахме за финалите с нагласата да търсим място сред първите шест отбора! И бяхме на крачка от реализацията на плана, но загубихме решаващия мач с Унгария.
През 1978 г. отборът беше друг. Класирахме се по инерция за Дания. Просто използвахме качествата и амбициите на стария отбор. Но там не успяхме да се справим дори с Япония. Загубихме с един гол разлика. След големия ни растеж това, като че ли бе първата стъпка към слизане надолу.
Когато бях състезател у нас работеха знаещи, можещи и амбициозни треньори каквито бяха нашите Пишманов, Стефан Милев, Апостол Щерев, Никола Илиев (от София), Ангел Стойчев (Бс), Вълчо Даскалов (Хс), Димитър Нушев-Барона (Вн), Виктор Симеонов (Лч). По-късно тяхното ниво стигнаха Любозар Терзийски (Сф), Йонко Стоянов (ВТ) и Пенко Златев (Вн). Те възпитаха и добрите състезатели.
Тук трябва да отдадем заслуженото и на големите ни хандбалисти. Според мен на върха останаха близнаците Ангел и Георги Ангелови и вратарят Славчо Георгиев. Не случайно тъкмо те бяха удостоени със званието "Заслужи майстор на спорта". Славчо пък е единственият наш човек, намерил място сред 10-те най-добри спортисти на България (за 1974 г.).
Лошото е, че най-добрите ни специалистите отидоха да работят в чужбина. След тях остана доста голяма празнота. С годините се стесни и географията на спорта у нас. Пирамидата се обърна, намаля и подкрепата от държавата. Като ръководители и треньори в хандбала навлязоха нови хора с големи амбиции, за собствено израстване и интерес, но с малко покритие.
Сега си мисля, че ако искаме да имаме бъдеще, хандбалът не трябва да остава само спорт във фейсбук. Защото и без това хоризонтът ни е свит, отборите са малко. Пък и младото поколение, като че ли не държи много на чисто спортните стойности в нашата игра. |
Зареждане ...
виж галерията
