© Lportala.net

Иван Кънчев-Къната е един от героите в много веселите приказки, съчинявани някога най-вече от верните му почитатели в цял Пловдив. Заради неговия гастрол и солов рецитал край Бирената фабрика през 1964 г. железничарската публика кръсти стадиона Кънчова поляна. Преди това, вероятно противниковата страна, поде познатия рефрен за състава на Локомотив, характеризиран като Един Къна и 10 пъна. За голмайстора това са само приятни, закачливи спомени от младостта. Един фолклор, който не е насочен към никого, а е част от веселата страна на футбола, призван да радва всички - играчи и публика. Всички, които познават по-отблизо вече белокосия железничар, знаят, че това е и част от характеристиката за добронамерения, усмихнат и открит човек, който вчера закръгли годините на 75!


- Къна, какво го вълнува един човек на твоите години?
- Най-важното за мен е да съм жив и здрав, защото знам какво е да имаш болежки. В края на 50-те години ме сполетя eдна контузия (усукани коленни връзки), която намали поне с 30 % моята ефективност в играта. Сега гледам да съм по-спокоен и на стари години да си хапвам, да пийвам по чашка-две, пък и от нищо да не се лишавам. Но най-важното - живот и здраве!

- В дългата си кариера имаш много приятни спомени. Кои от тях гъделичкат най-много самочувствието ти?
- Докато играех в Локомотив, имахме няколко отбора, които побеждавахме навсякъде. Един от тях бе Марек. В мач с тях за купата ги победихме с 5:3 след продължения, като аз вкарах 3 от головете. Но нещо, което наистина не може да се забрави, бе гостуването в Душица, след 5 мача без загуба на Марек. Отидохме там и ги бихме с 4:0, като и четирите попадения бяха мои. В края на мача тяхната публика ме изнесе на ръце! Това е нещо, което наистина остава завинаги в съзнанието! Е, не се забравят и мачовете с Ботев, паметните двубои с Ювентус за Купата на УЕФА, от които отпаднахме нечестно. Помнят се многото други преживявания около футбола, пътувания по света, благодарение на това, че много отбори - Ботев, Спартак (Пд), Локо (Сф) и националният отбор, ме вземаха със себе си на задгранични турнета. Не се забравя обаче обичта, уважението на всички в Пловдив, пълните стадиони, на които играхме.

- А срещата, за която си спомняш с най-голяма тъга?
- Т.нар. сватбен мач (срещнахме се с местния тим заради по-специални младоженци) в Ямбол през 1959 г. Тогава усетих, че в много случаи провидението също има пръст в съдбата ни. Трябваше да пътуваме за Ямбол с влак, но аз го изпуснах. Майка ми казва - няма да отиваш, защото ще те ударят. Аз се обаждам в Пловдив, а оттам пращат колата на Диманов и ме кара в Ямбол. За радост на местните запалянковци през първото полувреме вкарах 5 гола. За втората част сменят вратаря и още в началото аз пак излизам в голова позиция срещу него. Той ме посрещна така яко, че ме изнесоха от игрището с контузено коляно. След това мисълта за здравето е била единственото нещо, което съм желал.

- Каква житейска максима си изгради след толкова преживени години?
- Разбрах, знам, че който се труди - рано или късно печели! Самият аз постигнах много с труд. За това уважавам трудолюбивите. Тези, които дават сърце и Душа в работата си, независимо къде и какво работят. Пример за трудолюбие бе Бонев, който стигна с много работа до феноменалните си изпълнения на свободни удари. Той бе безспорен талант, но го усъвършенстваше всеки ден. Оставеше след тренировка, за да шлифова качествата си. По същия път до върха стигнаха мнозина негови колеги, между които Гочо Василев, Веско Балевски, Краси Чавдаров, Краси Манолов, Ружди Керимов.

- Всъщност как попадна във футбола и защо спря в пловдивския Локомотив?
- Като малък бях здраво, добре развито момче. Работех много, основно на полето, при това какво ли не. Но оставаха още неизразходвани сили, които в онова време в Септември можеха да се изразходват основно във футбола. И още на 15- годишна възраст попаднах в местния Локомотив. Спечелих симпатиите на всички, след като гостувах с юношите за мач в Белово, качих се на колелото и оттам за мача на мъжете в Септември за двубоя с Велинград. Първите дни в казармата през 1954 г. прекарах в Банкя, където се готвеха бъдещите граничари. Там организираха един мач между новобранците. Селекционираният от мен отбор победи след мои добри изяви. Веднага ми казаха, че може да замина за Варна и заиграя в Спартак, но вместо това се озовах в Златоград. И там местният отбор, където бях играещ треньор, беше напред. В тези дни командирът на поделението отива на среща с министъра на вътрешните работи. Освен другото той го пита дали има някой добър футболист, който може да бъде привлечен в Спартак (Сф), кандидат за А РФГ. Да, има едно момче, циганин ли е, българин ли е (тогава бях много мургав). С който и крак да ритне - вкарва голове! -докладва командирът. Веднага заминах за София и през пролетта на 1955 г. заиграх за Спартак. Влизаме в А група и ми предлагат да остана в столицата. Получавах чин лейтенант, апартамент и жителство. Но баща ми почина, майка ми бе болна, а брат ми бе на 10 години. Затова отказах поканата и се върнах в Септември. Но веднага дойдоха Атанас Шейтанов (тогавашен председател на Локо) и т.нар. бай Ташо. Те ме калесаха за пловдивските железничари. Бях на 22 години.

- И се раздели с родния град?
- Не, заиграх в Локо (Пд), но останах да работя в Локомотивно депо Септември. До обяд работех там, следобед пътувах до Пловдив, за да тренирам. Беше ми много трудно и това се отрази на формата ми. В един момент ме вика началникът на ЖПУ Диман Диманов и ме пита защо съм толкова зле на терена. Викам му - уморен съм, нямам време да си почина от това сноване между Септември и Пловдив. Дори ми минава през ум идеята да се отказвам от футбола. Тогава той нареди да не ходя на работа, а само да се занимавам с футбола. Но и на този режим не се издържаше и през 1958 г. отскочих до София и се присъединих съм Локомотив, където бях в компанията на Котков и Дебърски. Вече в края на подготовката за новото първенство тръгваме на подготовка за Германия. Но идва изненадата. Свалят ме от самолета по Нареждане на партийното ръководство в Пловдив. Нямал съм право да напускам държавата, след като нямам разрешение от стария си отбор. В крайна сметка за един ден се решиха проблемите ми - станах жител на Пловдив, дадоха ми апартамент и нещата се регулираха.

- Не можем да подминем дербито с Ботев.
- Като оставим настрана дребните камъчета, които попадаха в обувката ни, с канарчетата имахме истинско приятелство. Футболът бе чает от нашия съвместен живот и затова и сега се уважаваме с тях. На тази основа, въпреки нареждането от ръководството на Ботев, те ни помогнаха да се стабилизираме в А група в края на сезона 1961-1962 г. И затова се чудя на квалификациите от рода на смъртен враг, които сега се поставят за единия или другия отбор. За нас двубоите между двата отбора си бяха просто една спортна битка, без злоба и злост...

Източник: Илия Кисимов, в. "Марица"