На 9 март 2011г. се разделихме с един играч, нареждащ се сред онези, които с най-голямо основание да наречем "легенда" в летописа на Локомотив Пловдив. Това е Давид Попов, неизменният №3, дългогодишен централен защитник на любимия ни клуб.

Уви! През последните години той се бе усамотил, прекара и две години извън родния град. Това препятстваше непосредствената среща с него - и за ранните му години като играч съдим от странични разкази.

Все пак: Знаем, че е роден на 27 януари 1927г. в Пловдив. На 12 години, вече ученик в Първа мъжка гимназия (дн. "Св. Св. Кирил и Методий"), започва да тренира футбол в отбора на Спортклуб. Първоначално играе като дясно крило, впоследствие става централен защитник - превръщайки се в един от еталоните на този пост за цялата история на пловдивския футбол.

На терена се отличава с елегантност, играта му е интелигентна и коректна, умее да увлича съотборниците, а към съперника проявява неизменното си джентълменство.

Поради младостта си не успява да се наложи в представителния отбор на родния клуб - тогава съставен от знаменити играчи, споили се в изключително разбирателство помежду си. Така става състезател на ЖСК (вероятно през 1945г. и поради семейна свързаност с железопътното ведомство). За синия отбор Давид Попов играе до 1947г.

На 20 годишна възраст бива призован (както всеки талантлив играч от града) да отбие военна служба в Ботев при ДНВ. Там прекарва две години и му предстои уволнение.

Днес ние не знаем за вероятните футболни пътища пред него - може би щял да се завърне в железничарския клуб или пък да потърси отново своя шанс в родния Спортклуб? Съдбата обаче казала своята дума: именно във времето, когато Давид Попов отслужил военна служба, били обединени точно тези два клуба, Спортклуб и ЖСК. Първоначално обединеният клуб се казвал Енергия, след седмица го преименували на Торпедо Пловдив - а от 1951г. носи настоящото си име, Локомотив Пловдив.

Така през 1949г. Давид Попов станал играч на Енергия Пловдив - превръщайки се в средоточие и символ на сливането между Спортклуб и ЖСК. От 1949г. до 1962г., когато прекратява кариерата си, Давид Попов записва цели 170 мача за представителния футболен отбор на клуба. В края на 50-те години поема капитанската лента от вече отказалите се Иван Лазаров и Христо Бъчваров - превръщайки се в знаме на Локомотив Пловдив през един от най-тягостните периоди от клубната история - преизподнята на шестте години във втора дивизия!

Макар прехвърлил 30-те години - и вече отдавна минаващ за ветеран, Давид Попов нито за миг не помислял да спре да защитава цветовете на любимия клуб. Било така, защото поел своето обещание: първо да изведе с капитанската лента отбора до елитната група и тогава би могъл да си позволи да закачи обувките на стената.

Именно така и станало: през 1961г. капитанът на Локомотив Пловдив - Давид Попов, повел отбора към елита на българския футбол. Там, където жадувала да го види отново неговата предана публика, която през шестте мъчителни години неизменно препълвала пловдивското игрище или го следвала навсякъде из страната!

Голямата любов и свързаност на Давид Попов с Локомотив Пловдив проличала от думите, които избрал, за да започне интервюто по повод завръщането в елита: "Член съм и състезател във физкултурно дружество Локомотив от 21 години насам." ("Комсомолска искра", 3 юли 1961г.).

Дошло обаче и времето за неизбежна раздяла с футболния терен. Това се случило през месец юни на 1962г. Преди мача Локомотив Пловдив - Спартак Плевен, на кратка и затрогваща церемония бил изпратен Давид Попов. Получили се стотици телеграми от цялата страна, поздравления от всички пловдивски клубове, а самият просълзен капитан предал своята лента на Иван Манолов, фланелката си с №3 - на Георги Мицин.

Това било всичко. Двадесет и три години, отдадени на футболната игра. Самоотверженост, честност, постоянство, трудолюбие. И изгаряща любов към клуба на неговото сърце!

Това бил Давид Попов, като такъв го спомнят все още онези, имали щастието да се наслаждават на играта му. Този човек изпратихме преди броени дни. Нему сме длъжни да сторим поклон от признателност - за онова, което правеше години наред за любимия клуб, сочейки ни с делата си едничкия път - онзи, чрез крачките по който бихме заслужили с гордост и чест да се наричаме локомотивци!

Светла ти памет, Давидко!

Източник: lportala.net