"Всички пътища водят към Рим“, казват хората – и това съвсем не е случайно. Известният израз произлиза от историята на Древен Рим, когато всички пътища били проектирани така, че да свързват провинциите със столицата. Римската империя създала една от най-разклонените пътни мрежи в историята – около 80 000 км, превръщайки Рим в центъра на света по онова време.

Днес пътищата на Вечния град отведоха предаването "Кино с думи“ до среща с актьора и художник Васил Василев – Зуека. Човек, който години наред проправя път към сърцата и умовете на зрителите. Поводът за срещата е изложбата, която Зуека представи в галерия "България“ към Българския културен институт в Рим, както и гостуването на предаването в италианската столица.

В минутите на "Кино с думи“ по БНР Зуека говори за актьорите, които не просто играят, а преживяват ролите си, за филмите на Стефан Командарев, за пътищата, по които вървим, и за свободата, която мислим и живеем.

"Свободата е начин на мислене, поне за мен. Свободата е по какъв начин ще покажеш една идея, когато говорим за творчество. Точно по този начин аз демонстрирам личната си свобода – свободата на своя дух. Дали ще изразя идеята си на сцената, в смешка или на платното – няма значение, едно и също е. Неслучайно наричам картините си "театрални картини“, защото аз по този начин ги кроя. (…) Моята свобода е в личния ми избор“, споделя Зуека.

Той вярва, че творецът винаги прави изкуство, вдъхновено от това, което го вълнува:

"За мен човекът и творецът – това е една и съща личност, едно и също его. Стремежът и на двамата е един и същ – човекът иска да остане човек, да бъде най-добрият на света, а творецът – да покаже тази доброта и да зарази другите с нея.“

Зуека е убеден, че "актьорът винаги играе себе си“ и че зрителят не трябва да му се сърди за това:

"Актьорът никога не играе, особено на кино – той само преживява. Да, може да бъде поставен в обстоятелства, които не са негови, но той винаги ще бъде себе си.“

Повече от 35 години Зуека е на сцената и пред малкия екран. Работил е многократно със Стефан Командарев и разкрива, че в неговата работа има нещо натуралистично:

"Стефан ни докарваше до това да бъдем натуралисти – ние, актьорите, да забравим за себе си и буквално да започнем да мислим от актьора.“

Според него, за да продължим напред, трябва непрестанно да си задаваме въпроси – и като хора, и като общество.