За инцидент с шофьор на автобус номер 27 пише читателка на Plovdiv24.bg. Ето и историята й без редакторска намеса, с цялата болка и унижение в нея:

"На 19.10.2015г. в автобус номер 27 ми се случи нещо, което никога не съм вярвала, че може да се случи на мен или на който и да е друг пътник. Току що бях излязла от болница "Еврохоспитал" с "голямата" новина, че ми предстои операция в близките няколко дни. 

Бях много притеснена и още с излизането от болницата набрах по телефона майка ми, за да я помоля да отиде до личния ми лекар, за да подготвят документите за постъпването ми в болница. 

Автобусът дойде 10-15 секунди, след като бях набрала майка ми по телефона. Качих се в автобус номер 27, с регистрационен номер: РВ 4260 РХ и все още говорих по телефона. 

Държа изрично да подчертая, че не знаех, че разговорите по телефон са забранени. Надписи, които да могат да се прочетат с невъоръжено око от 3-та седалка, нямаше! (всъщност отпред на сенника на черен фон с доста дребен шрифт с червени букви шофьорът каза, че там пишело, че е забранено - но въпреки, че бях седнала едва на 3-та седалка, този надпис не се четеше!)

С качването ми в автобуса продължавах да обяснявам на майка ми какво точно да поиска от личния лекар. Не желаех другите хора в автобуса да разбират моето здравословно състояние, затова говорех съвсем тихо и си бях сложила ръката пред устата. 

След около максимум половин минута, след като шофьорът тръгна, той наду музиката, която и без друго беше достатъчно силна, за да дразни всички ни, но я наду до максимум. 

Беше силна, като в дискотека. Вече нищо не чувах и казах на майка ми, че ще й звънна, като сляза. В същата секунда, в която затворих телефона, шофьорът намали рязко музиката и започна да ми крещи... буквално изпадна в истерия. 

От всички крясъци и обиди успях да разбера, че е забранено говоренето по телефон. Извиних се поне няколко пъти и му казах, че сме хора и че може по-човешки да ми каже, че говоренето по телефона е забранено. И че е нямало нужда да увеличава музиката, а е трябвало само да ми каже, че му преча и че съм възпитан човек и дори и да не е забранено, ако знам, че съм попречила на някого, винаги бих се извинила и бих престанала да говоря. 

Но това още повече го вбеси, дори не мога да го определя като крещене, това беше по-скоро истерия.

Никога не съм виждала подобно нещо. Ужасно се притесних и станах от мястото си, приближих се до него и съвсем човешки се опитах да му обясня, че съм говорела по телефона, защото е важно, защото ми предстои операция, показах му папката с ядрено-магнитния резонанс, която държах в ръката си и още веднъж се извиних и казах, че разговорът е с майка ми и е за подготвяне на документи за влизане в болница. Обаче той не искаше и да чуе и слабо го интересуваше, че съвсем човешки се опитвах да му обясня и да се извиня. 

Никога в живота ми не съм преживявала подобно нещо, никой никога не ми е крещял така!!! И за да може унижението и обидата ми да е пълна, с цяло гърло към неговата тирада от крясъци и обиди се включи жената, която продаваше билетчетата. 

В крайна сметка аз се разплаках и се върнах на мястото си, а останалите пътници започнаха да ме защитават. Една от жените, която стоеше на съседна седалка и която дори не беше чула или разбрала, че съм говорила по телефона, беше много възмутена също и дори се съгласи да ми стане свидетел.

Госпожата дойде с мен до централата на "Хебрус бус", която се намира в автогара "Родопи", ет. 2 и двете бяхме изслушани от служителката Валентина Горанова. 

Аз съм на 38 години, с висше образование и смятам себе си за добре образован и възпитан човек. Дори и да съм извършила някакво нарушение, като съм говорела по телефона, не смятам, че съм извършила нещо чак толкова крайно и непростимо, че да заслужа подобни обиди, крясъци и унижение! 

В целия ми живот не ми се е случвало подобно нещо. Изключително обидена съм от случилото се. В живота ми съм имала шанса да живея чужбина - Англия и Америка, но дори там, като чужденка, съм получавала прекрасно отношение от хората, с което ми се е налагало да общувам. 

И най-интересното е, че когато се качих в автобуса, вътре беше като кошер - повечето хора явно се познаваха и всеки говореше. Няколко седалки зад мен една жена говореше по телефона през цялото време, докато сляза - и хората от автобуса казаха това на шофьора, но той не реагира!

Представителката на "Хеброс бус" г-жа Валентина Горанова обясни на мен и жената, която се съгласи да ми стане свидетел, че причината да е забранено говоренето по GSM e, че GSM-те по някакъв начин могат да повлияят на електрониката на автобуса?!

Отново подчертавам, че ние пътувахме с автобус от градски автобус, а не с космически кораб.

При въпроса ни към нея как си подбират кадрите същата ни обясни, че то и без друго нямало много желаещи да започнат работа като шофьори на градски транспорт и едва ли не, който пожелае да работи, го взимат. 

Това ще го оставя без коментар! Аз много настоявах да се срещнем с управителя на "Хеброс бус", но тя каза, цитирам: "Ако той трябва да се среща с хората, които искат да се оплачат от нещо, то по цял ден трябва само това да прави". И това ще го оставя без коментар!

За мен също е важен фактът дали има български закон, който наистина да забранява говоренето по телефон в автобус? Защото в чужбина не съм се сблъсквала с подобен казус, а там автобусите са доста модерни и нови.

И дори и да има нарушение, ако човек говори по телефона, то не би ли следвало да има процедура за това - примерно да се направи забележки с нормален тон или да се наложи глоба? Това ми се вижда по-правилно. В крайна сметка ние сме хора, а не някакви варвари, за да решаваме спорните ситуации с крясъци, обиди и агресия.

Предварително Ви благодаря и за отделеното време".