Понякога една сграда е повече от архитектурен проект. Понякога тя е мечта, идея, послание, оставено за следващите поколения. Такава е историята на нереализирания проект за новата Математическа гимназия в Пловдив – замислен като "научен, образователен, обществен, културен и спортен център за целия град“.

В началото на 80-те години архитект Валентин Маринов печели конкурс за експериментално училище в Пловдив – проект, получил и национални, и международни отличия. Въпреки признанието, сградата така и не била построена. Малко след това при него идва директорът на Математическата гимназия, тогава все още млад и амбициозен Кирчо Атанасов – човекът, който превръща училището в символ на българската математическа мисъл.

"Той не искаше просто училище – искаше дом на знанието, лаборатория за духа“, спомня си арх. Маринов.

Двамата започват дълъг процес – проучвания, писма, изследвания. Време без интернет, когато всяка информация се търси упорито, ред по ред. Те събират материали от университетите в Оксфорд, Кеймбридж и Харвард и на тази основа изграждат концепция, далеч изпреварила времето си.

Проектът включва астрономическа и геофизична обсерватория, голям басейн, многофункционална спортна зала и аула. Всичко е обвързано с терена и "розата на ветровете“, за да се постигне естествена енергийна ефективност – нещо революционно за онези години.

Пет години труд и обикаляне по инстанции – министри, първи секретари, кметове. И все пак, в края на 80-те, проектът достига до първа копка. Малко след това настъпва 10 ноември 1989 г. – и всичко спира.

"Кирчо Атанасов казваше: ‘Ето, това е моето дете. Обичам този проект като свое дете. Тук съм си оставил душата.’ И наистина беше така. Този проект беше неговото духовно завещание“, казва с тъга архитектът.

Изминали са повече от три десетилетия. Маринов дори заема поста главен архитект и заместник-кмет на Пловдив, но дори тогава не успява да върне проекта към живот. През годините теренът на бъдещата гимназия многократно променя предназначението си, а днес, по думите му, всичко е сведено до нов търг – не за архитектурен конкурс, а за "инженеринг“.

"Фирмата, която печели всички обществени поръчки, отново спечели и този търг. Те си наеха архитект, който просто изпълнява указанията на строителя. Предложих моя проект като дарение – за да спестя време и пари на Общината. Никой дори не ми отговори.“

Когато арх. Маринов вижда представянето на новия проект, остава шокиран. Основното задание, по което се е работило, е правено на базата на неговия оригинален труд. Резултатът – "кавър версия“ на една идея, но без нейната душа.

"Най-важното, което липсва, е духът. Кирчо искаше център, който възпитава, вдъхновява, обединява. Сега това е просто поредната сграда, изградена от готови бетонни елементи.“

Иронията на съдбата е, че самият Маринов е проектант на стадион "Пловдив“, а именно тази технология на сглобяемите конструкции той е използвал още през 1987 г. – по-късно приложена и при Олимпийския стадион в Атина.

"Не ме боли като архитект. Боли ме като човек. Защото това не е просто загубен проект – това е погребана мечта.“

В опит да защити идеята, Маринов предлага двата проекта – неговият и новият – да бъдат подложени на обществено и професионално обсъждане. Неговият вариант дори е бил актуализиран преди няколко години с модерни концепции – фотоволтаични мембрани, енергийна самостоятелност, биоклиматична архитектура. Директорът тогава, проф. д-р Ивайло Старибратов, дори е осигурил финансиране. Но всичко спира заради, както казва архитектът, "исканията“ на тогавашния кмет.

Днес на Валентин Маринов му остава един последен жест – ритуал на сбогуване.

"Ще увия едно цвете с първата страница на проекта – онази, която носи подписа на Кирчо Атанасов – и ще го оставя на гроба му. Това ще бъде погребението на една мечта.“

Макетът на проекта вече четири десетилетия стои в изложбената зала на Математическата гимназия – символ и реликва. Арх. Маринов смята, че по повод 40-годишнината от създаването му и 80 години от рождението на Кирчо Атанасов, той трябва да бъде "кремиран“ в двора на училището.

"Нека се отвори място за творенията на новата прогресивна власт“, казва с горчива ирония архитектът.

И така, една мечта, родена от духа на двама идеалисти, остава в миналото – неосъществена, но незабравена.