Писателят и журналист Веселин Стаменов сподели впечатленията си от Българското Черноморие и по-конкретно от курорта Свети Влас:
Върнах се вчера от нашето море. Още чувствам солта по кожата си и онова специфично главоболие, което получаваш, когато реалността и абсурдът се сблъскат челно в челюстта ти. Бях там, в Свети Влас – това висше постижение на българския кич, където природата е само досадна подробност, пречеща на гледката към "Ролс-Ройсите“.
Марина Диневи не е просто пристанище, това е социален разлом. Там светът е хирургически разделен на две касти: публика и демонстратори. Публиката пристига с пластмасови джапанки и се реди на опашка, за да се снима пред лимузините на братята, сякаш се докосва до свещени реликви. А демонстраторите... те са отделен биологичен вид. Гледах мутреските от държавен мащаб, които дефилират по кея с бански, приличащи по-скоро на конец за зъби, отколкото на облекло.
Спомних си думите на дядо ми – едно време, казваше той, за да видиш гъ..а на една жена, трябваше да ѝ свалиш гащите. Днес усилия не се изискват. Всичко е на показ, всичко е изложено на витрината, а мистерията е умряла някъде между първия силиконов имплант и последната корекция на скулите.
Отседнах в петзвездния хотел на Валентин Ташев. Човекът стана медийна звезда не заради лукса, а заради лошия си късмет да построи сградата си точно до вилата на "Боби Канадеца“. Тук българската драма достига своите върхове. Един "нарокобарон“, според медийните публикации, се жалва от шум и денонощно праща доноси срещу комшията му. Представяте ли си иронията? Човек, чийто бизнес вероятно е свързан с гърмежи, изведнъж развива чувствителен слух и започва да прави мизерии на съседа си, защото искал тишина. Това е българският сюрреализъм – престъпността търси спокойствието на манастир, докато почтеният бизнес се чуди как да оцелее в медийната буря.
Но истинското приключение започна и на отиване и на връщане. Ако Свети Влас е бляскавата фасада на България, то АМ "Тракия“ е нейната разпадаща се душа. Около Чирпан и Стара Загора времето не тече, то се гърчи в безкрайни ремонти. Там асфалтът не е път, а бойно поле. Всеки километър по тази "магистрала" те превръща в професионален каскадьор. Не шофираш с музика и добро настроение – ти си настръхнал, стиснал си волана до побеляване на кокалчетата и се молиш за живота си. Всяка "вълна“, всеки кратер по това трасе е паметник на една грандоманска лъжа.
Върнах се вчера. Гръбнакът ме боли от магистралата, а очите – от евтиния лукс на Влас. Красива е България, наистина, но е трудно да я видиш през прахта на вечните ремонти и блясъка на силиконовите задници.