Гочо е най обичаният футболист в Пловдив.На един двубой на националният отбор в Пловдив и от двете агитки,северната и южната накара националният селекционер да го пусне второто полувреме.Това надали ще се повтори.Който каже нещо против него значи не го познава.Невероятен човек и футболист с голямо сърце.Попитайте Вангел Делев.

Гочооо, Гочо... и ти излезна един мангал и половина.

Неистовата радост и безумната еуфория от спечелената точица,която е обхванала по-мургавото население на Пловдив е най-точния показател ,че Ботев е на изключително прав път!

Пълни нещастници сте щом така се радвате на точчка хаха най-голямата ви радост е че не ви разпорихме...а тоя Гочето не може да стъпи на малкия пръст на Чико или Тумбе ...нито той ното Бонев(вие други имена нямате)

Гочето.Точен както винаги.За това и ние го обичаме.Този човек ако си отвори устата пред медиите друга легенда ще остане без 5000 лева заплата.

Някъде има ли го на повторение дербито ?

Стефан Стайков е един от най-големите вратари в историята на футбола ни. Трикратен шампион на България с "Левски"(1974, 1977, 1979), трикратен носител на Купата на Съветската армия през 1976, 1977 и 1979 г. Четвъртфиналист в турнирите за Купата на УЕФа през 1976 и за КНК през 1977 г. Има 19 мача в националния отбор. Участник е на Световното първенство в Германия през 1974 г. Най-дълго играе в "Левски" - от 1972 до 1981 г. През есента на 1982 г. идва в Локомотив, където е доведен от великият треньор на пловдивчани Атанас Драмов. Напролет печели Купата на Съветската армия с черно-белите. На Лаута остава 2 сезона. Бързо става любимец на агитката с блестящите си спасявания и скромността си. Въпреки голямата си кариера до този момент - блестящи победи с Левски над Аякс и Барселона, Стайков не се големее и не иска дори апартамент в Пловдив. "Най-ценният ми трофей обаче е спечелената с "Локомотив" (Пд) купа на Съветската армия. На 1 юни 1983 г. бихме на финала "Чирпан" с 3:1. Преди това на полуфинала ударихме ЦСКА с 3:2 в Ихтиман. Стадиончето беше претъпкано, хора имаше даже по пистата. Еду Ераносян откри резултата, публиката нахлу на терена, а главният съдия Данчо Жежов сам почна да гони феновете. После Христо Сотиров и Ераносян вкараха още два гола и ни класираха на финала. Куриозното беше, че три пъти сменяхме капитана си в този мач. Лентата първо беше на ръката на Христо Бонев, после на Аян Садъков и накрая на Ераносян. Пътуването на връщане беше нещо страшно. На всички пътни табели се мъдреха надписи: "Купата е за Локо". Колони от коли ни съпроводиха до Пловдив. Навсякъде знамена, тромби, бомбички... - От финала какво си спомняте? - Ами, за първи път в историята за трофея спореха два отбора от "Б" група. На "Васил Левски" имаше над 45 000 зрители, от които 40 000 наши фенове. Цели влакови композиции ни съпровождаха. Христо Сотиров откри в самото начало, а после Бонев направи 2:0 от пряк свободен удар. Третото попадение заби Ераносян. Еуфорията в Пловдив беше невероятна. По-лесно е да спечелиш купа с "Левски" или ЦСКА, отколкото с тим от провинцията. Затова и този трофей от 1983-а ми е най-скъп. - Всъщност, защо приехте да играете в "Б" група, па макар и за традиционен клуб като "Локомотив" (Пд)? - Заради добрите футболисти, които ритаха тогава в тима, както и заради невероятната публика. Във всеки мач в провинцията ни следваха влакови композиции с наши привърженици. Чувствахме се на свой терен навсякъде.

Мда, има в мачове, в които наистина няма как да бъде вкаран гол. А ако някой все пак държи да вкара, бива изкарван от отбора. Справка - съседната статия.

Всички Локомотивци и Ботевисти си споделиха мнението за дербито, малко бъзик едно друго, само рамщайна няма кво да каже горкия щот той само от псуване и плюене разбира, а не от футбол. Затова и от двете страни го мразят еднакво.