 © | | Снимки и информация: вестник "Сега" |  |
Христо Бонев е роден на 3 февруари 1947 г. в Пловдив. Футболист на "Локомотив" (Пд), ЦСКА и АЕК (Гър). В "А" група има 410 мача и 185 гола. Рекордьор по голове за националния отбор - 47, има 96 мача (на 2-о място). Футболист N1 на България за 1969, 1972 и 1973 г. Бил е треньор на националния отбор, "Локомотив" (Пд), "Локомотив" (Сф), гръцките "Панатинайкос", "Лариса" и "Йоникос", кипърския АПОЕЛ и немския "Заксен".
--
1. Откомандирован в ЦСКА
През лятото на 1967 година, докато бях войник, се прибирам от разходка по главната улица на Пловдив, когато пред дома на жена ми до Джумаята забелязвам военен джип. Още при приближаването ми командирът на операцията се представи набързо и докато ми съобщи, че ме откомандироват в София, две яки войничета ме качиха на джипа. Министърът на отбраната и шеф на ЦСКА Добри Джуров издал заповед да отслужа остатъка от военната си служба в спортна рота "Чавдар" в София. А аз по същото време съм играч на родния "Локомотив" (Пд), откъдето ме уверяваха, че няма да ме пуснат на софиянци. Няма как, трябваше да се подчиня, а онези с джипа не ми дадоха дори да се обадя вкъщи, че заминавам. Бях по-къси гащи и джапанки, но не искаха и да чуят за преобличане, защото се страхуваха, че ще им избягам. На другия ден Пловдив буквално е изригнал, научавайки как са ме "отвлекли" в ЦСКА. Започнали спешни совалки на партийни и градски лидери по всички етажи на властта, но никой не можел да ме "спаси".
Оставаха ми три месеца служба и си казах, че ще ги избутам някак. Като пристигнах в спортната рота обаче, за първи път ми нахлузиха военни дрехи, ей така, за да ме респектират и да се подчинявам. За тяхна изненада се получи обратен ефект. Заявих, че докато съм войник, няма да играя за ЦСКА. Хората се чудеха с добро ли, с лошо ли да ме вразумят. Отказах и да тренирам, и те - от хотела на ЦСКА, хоп, обратно в казармата за назидание. И така няколко пъти. Тогава се намеси треньорът на националния отбор д-р Стефан Божков. Получих някакви гаранции, че няма да ме притискат с договори и ще ме върнат в "Локо". След това изиграх тези 5 прословути срещи с екипа на ЦСКА, отбелязах 6 гола и апетитът на "армейците" се увеличи. За беля не искаха да ме уволняват въпреки обещанията и задържаха целия набор 3 месеца заради мен. Накрая, в късната есен - срещу "Спартак" (Сф) изиграх последния си мач за ЦСКА. На този двубой човек от "Локо" (Пд) трябваше да получи книжката ми за уволнение и да ми подаде сигнал. Този знак дойде към края на мача и така се прибрах в Пловдив.
2. Уплашеният съдия
Темата за съдии в днешно време е широко дискутирана, затова ще ви разкажа и една случка с рефер. Името му ще запазя в тайна, за да запазя достойнството му, и най-малкото, защото продължавам да го уважавам като футболен деятел и човек. Историята се развива през 70-те години. Играем мач на стадион "9-и септември" в Пловдив срещу "Левски" или ЦСКА, не си спомням. Домакини сме, "Локомотив" е в подем и е въпрос на време на решим двубоя в наша полза, но реферът започва да подпира гостите. Един път, два пъти, накрая не издържах и тръгнах да се разправям. Онзи обаче излезе серт и ми се репчи, щял да ме изгони, ако говоря. Викам му да не ми се прави на голяма работа, защото ще направя само един знак и 50 000 души по трибуните ще слязат долу да му търсят сметка. Не и не - пак ми противоречи ехидно и още по-изнервящо. Запазих самообладание, концентрирах се и напълно сериозно му казах, че на другия ден го чакам в кабинета на Недялко Донски, тогавашния шеф на футболната федерация. Казах му да бъде точен, защото го грози доживотно лишаване от права. Мачът завърши, разделихме се всички по живо, по здраво, всичко се забравя на терена. На другия ден обаче ми звъни Донски: "Защо си ми го пратил тоя?". "Кой бе, другарю Донски?", питам. Наистина не допусках, че реферът е взел моята закана за чиста монета. На всичкото отгоре пред федерацията притеснено споделил на разни хора, че ме чака мен да влизаме при Донски. След тази случка вече много внимавах какво говоря на реферите.
3. Измръзналият съотборник
Бяхме на подготовка в Пампорово. Съотборникът ми Георги Василев-Гочо, който по природа е непоправим шегаджия и добряк, пресоли една своя идея спрямо Ружди Керимов. Двамата бяха като куче и котка и бяхме свикнали на номерата им. Керимчето бе нещо като талисман на Гочето и видиш ли единия, значи някъде наблизо е и другият. Та, в Пампорово е люта зима, най-малко 20 градуса под нулата, виелица, сняг на корем. Гочето е в една стая с Керима, но са скарани за нещо си. Затова е опънал бинт между двете легла и забранил да се пристъпва неговата територия. "Ред е нужен тука и сутрин с песен да ме будиш", разпоредил Гочо на новичкия в отбора. По едно време през нощта Гочето изразил претенция за чистота на въздуха и отворил прозореца. След това взел всичките 6 одеяла за себе си, а Керимов останал увит с чаршаф. На сутринта ни вдигат за физзарядка, а Ружди го няма. Гочо се хили: "Не знам - вижте горе, може и да е умрял". Отиваме и що да видим - Керимчето буквално вкочанен от студ, целият в сняг. Как е спал и защо не е усетил, не се разбра. Наложи се да го вкараме в парното отделение за размразяване. Добре, че не се стигна до сериозен инцидент със здравето на Керимов.
4. Изпуснатата дузпа
Да изпуснеш дузпа си е нищо работа. Случвало се е и на най-великите футболисти. Не е подминало и мен. През 1976-а в световната квалификация с Франция в София не вкарах в последната минута на мача. И до днес се говори, че заради това не сме се класирали на световното в Аржентина`78. Една голяма неправда! Какво се случи всъщност? Бях изпуснал дузпа съвсем наскоро, затова преди мача с французите с треньора Христо Младенов се разбрахме друг да бие, ако ни дадат дузпа. И така, към 90-ата минута минавам през целия терен с топката, влизам в пеналтерията на Франция, където Трезор ме спъва. Няма спор - дузпа. На трибуните настава еуфория, защото резултатът е 2:2. Павката Панов и Воин Войнов обаче отказаха да изпълнят удара. Павката отиде към тъчлинията, а Войната лежи на центъра и като го подканих, ми отвърна, че е готов да умре, но не и да бие тази дузпа. Нямаше какво да се умува и поех отговорност, нали съм капитан. Бях напълно спокоен, заложих топката. Миг преди да стрелям, идеално видях как вратарят се стрелна в левия ъгъл и аз сигурно насочих кълбото в обратния. Ама не стана... На сантиметри пред вратата топката тупна и след рикошета промени траекторията си, избърса гредата от външната страна и излезе в аут. След мача вкупом всички медии обявиха, че пропускът ми е бил фатален и дълго време се опитваха да ме тормозят с тази история. А фактите говорят друго - и да бяхме били в София, после трябваше да запишем минимум равен като гости във Франция, където загубихме с 1:3.
5. Оверат спаси бенефиса ми
За всеки заслужил спортист е нещо като своеобразен триумф да сложи точка на кариерата си с тържество и прощален мач. Аз буквално бях целунат от съдбата през 1984-а за моя бенефис. За времето си една такава инициатива, и най-вече реализацията й, се считаше за абсолютно налудничава. Да се съберат в страна от източния лагер за бенефис най-добрите европейски футболисти си бе фантазия. Така или иначе, светила като Боби Мур, Лев Яшин, Еузебио, Луческу, Райко Митич и др. потвърдиха участието си. Бях на седемдесетото небе от щастие.
И така, в деня на срещата - 16 септември, гостите започнаха да пристигат един по един. Всичко върви по мед и масло - прекрасно време, хората пълнят стадиона още от преди обед. И естествено в кацата с мед се появява катран. Няколко от поканените чужденци са възпрепятствани, а част от дошлите имат стари травми и ще са зрители. Бенефисът е пред лек провал, тъй като за отбора на Европа има само 10 футболисти. Въпреки многобройните уверения до Пловдив не се е добрал един от най-стабилните ми приятели - германецът Волфганг Оверат. В движение сценарият се променя, освен мен за Европа трябва да играе и Петър Жеков. Голям конфуз, голям срам пред публиката... Тържествената церемония преди мача приключи, отборите бяха представени и не щеш ли, секунди преди първия съдийски сигнал Оверат нахлува в съблекалните като хала и си взима фланелката от Петьо Жеков. Имал проблеми по летищата, после не успял да си намери такси в София и закъснял почти с 24 часа. Дикторът съобщи за влизането на Оверат и стадионът така изригна, че не знам как не се срути. Да бяхме го планирали този "номер", нямаше да има същият ефект.
|
Зареждане ...
