Така и не можах да осъществя заплануваното интервю с Личо Стоунса. Бях му изпратила въпросите. Беше ми обещал твърдо. Но мина много време, а той така и не се обади. Не исках да нахалствам. После разбрах, че вече е бил зле и не е имал желание да говори. По тази причина сега помествам спомените на Стоиц Гъдев, който беше един от малкото хора, с които Личо обичаше да се вижда и да си общува.

Ето какво разказа той:

"Личо си беше концертен музикант, остана си верен на концертната музика. Той е имал голям успех навсякъде, където е концертирал. Най-големият им успех е бил в някогашната СССР.  В първата част на концертите на Лили Иванова, групата и Личо са свирили сами в продължение на 20-40 минути всичко най-добро от световната рок музика. Подлудявали са публиката, преди на сцената да се качи Лили. Били са велики времена! А той е бил много креативен музикант, много различен!

Често се събирахме с него, говорехме предимно за музика - за аранжименти, за мелодия, за стилове, за тишината в музиката и как да се борави с нея. Беше изпреварил времето, в което живее! Той беше доказателство за това, че в свиренето на китара има и мисъл, не е само техниката. Сега повечето добри китаристи като че ли се надсвирват, не могат да боравят с тишината. Личо харесваше много Джими Хендрикс. Той имаше най-добрата колекция от рок музика у дома. Слушахме  често и Куин, които най-добре боравят с тишината. Често говореше, че от българските музиканти харесва Вили Кавалджиев - начинът му на пеене, вкусът му към музиката и блендата.

Той си отиде така, както живя - честно, беше горд и с достойнство, не се помоли на никой за нищо. Беше добър човек, на никого нищо лошо не беше направил. Лятото си изключи всички телефони и никой повече не знаеше какво се случва с него. По-късно разбрах от сестра му, че е бил тежко болен, но не се е лекувал, не е пил лекарства. Просто се е оставил така. Живеем на 200 метра разстояние.

Последният път, преди няколко месеца го видях, беше много отслабнал. Когато го попитах как така, той ми каза, че се храни по-малко от преди. Не ми каза и на мен, че е болен. Как е търпял болките, не знам! Беше си особеняк!

Първите години, когато се прибра от Швеция, той беше още много млад. Избягва там с групата на Стефан Димитров и Богдана Карадочева и остава там. Събират се талантливи български музиканти и започват да печелят прослушвания. Стават една от най-добрите групи в Швеция. Много са ги харесвали. Свирили са жестоко. Личо живее там около 10 години. Взима шведски паспорт, но после претърпява катастрофа, блъска го кола и тъй като не може повече да стои на сцената и да практикува професията си, шведската държава му осигурява пенсия. С пенсията си се прибира в България. Никой тук не се интересува от него. Търсеха го само за клюки и скандали.

Може би някой трябваше да го поеме, да го продуцира. Но той беше горд човек и не искаше да търси никой. Цялото негово поколение беше уникално! Често си говорехме с него, че тук като че ли има негласен заговор срещу талантливите хора. Питал съм го защо си нямат авторска музика, тяхна плоча, на тяхната група. Били са велики. Той ми е отговарял, че тогавашния "Балкантон" е имал условия. За да издадеш свой албум, трябва вътре да имаш поне 3-4 композиции на някой от известните и лансирани тогава от държавата композитори. Но как да включиш в албум с рокендрол поп композиции на български композитори, някак си не се връзва. Именно заради подобни причини той напуска София, след като си тръгва от групата на Лили Иванова, а по-късно заминава за Швеция. 

Преди години заведох при него Красимир Аврамов - Човека Глас. Той искаше да работим заедно и да му направя музика. Казах му, че преди това ще го заведа при един човек, за да ми каже дали става, тъй като има богата концертна дейност зад гърба си. Беше Личо. Той го чу и каза "Ице, този става отвсякъде". И наистина Краси имаше голям успех с концертите, които направихме с него в края на 90-те години. По-късно той замина за Америка и пътищата ни се разделиха.

Но думата ни е за Личо Стоунса, който наистина беше велик! В Пловдив всички музиканти го уважаваха. Но имаше и много завист.

Ние, филибелиите, се славим и с нещо като местен шовинизъм. Не допускаме лесно други до нас. Ако не можеш да кажеш къде като малък си играл джемини, на кое от тепетата, къде си играл фунийки, каквото и да правиш, не те допускаме близо. Ние и сега не минаваме по Главната, тя е за кюлиите. 

Веднъж съвсем случайно с Личо се разговорихме и аз го накарах да направим заедно един блус. Той измисли темата. С любезното съдействие на Наско Ляпчев, който ни предостави студиото безвъзмездно, записахме блуса. Мастеринга направи Цветан Николаев. По-късно разбрах, че Личо го е кръстил "Ало, Пловдив ли е". Парчето можете да чуете тук."