По повод 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост,
Plovdiv24.bg представя един от младите таланти на Пловдив, но вече голям победител на национално ниво (още от рубриката ни -
припомнете си ТУК).
Самуил Сидеров е възпитаник е на НХГ "Цанко Лавренов", към момента в 10 клас. Младежът пише, рисува, композира, разказват за него преподавателите му. Лъчезарен и талантлив - за никого не е изненада, че печели първенството измежду млади творци от цялата страна на VI Национален литературен конкурс "Стамен Панчев".
Конкурсът, провел се под патронажа на внучката и правнука на поета се организира от Община Ботевград, Дружество "Орханиец" и Дружество на литературните творци "Стамен Панчев" - Ботевград. Целта му е да мотивира развитието на творческото въображение и талант у подрастващите в областта на словесното изкуство. А също - да съхранява и утвърждава най-важните човешки ценности – родолюбие, човечност, доброта, взаимно уважение, признателност, патриотизъм, етническа толерантност, отговорност; да популяризира постиженията в областта на литературата на най-младите нейни почитатели в България и да активира създаването на творчески контакти между тях. А Самуил впечатлява журито със своето стихотворение "Анестезия", съученичката му Мария Ангелова пък успява да се класира на пето място с "Мъглата е гъста и аз съм загубен", похвалиха се пред
Plovdiv24.bg от НХГ.
А ето и
"АНЕСТЕЗИЯ"-та на победителя:
ВЪПРОС
Начало на деня е твоето събуждане,
мисълта, че и този ден трябва да си безупречен.
Представител на първо поколение 26 век,
плод на науката и мъртъв е този естествен ред.
Как се живее като знаеш, че си фалшив човек?
Как се живее като се държат като с животно с теб?
Ясно ти е, че това е твоят последен ден...
Слагаш въздухомера си,
плащаш да си себе си,
в него вкарваш даже и последните си пари.
Мечтаеш, а мечтите - пластмасови.
Излизаш и денят е дъждовен както винаги.
Потиснати са всички хора, но усмихнати,
с повърхностната мисъл - щастлив бъди.
Нормално на всеки да е гадно,
тези сгради са наредени като маджонг.
Бавно умираме. Рядкост, да мислиме.
Иска ли питане. Реклами - купи си човек.
Прободни рани, в небето, от високи сгради,
кърви и то, но ще ни запука чак когато падне.
Стомаси храним с хапче за африканци гладни,
безмислено мълчание след въпроса как сме.
Да? Не? Решение чак по пладне,
дървата на страна, ще се топлим от пламъка,
докато не изгасне.
Няма приятелства - всеки ти е странен,
злепоставен.
И ето така денят минава бързо,
дори в децата всичко детско е мъртво.
Прибираш се дори в изолатора ти е шумно.
Искаш промяна, но вече знаеш, че е твърде късно.
След известието - ''Изтекоха вашите последни глътки въздух''.
ОТГОВОР
Ако кажеш фраза, за която не си платил ти се реже езика.
Стандартът е това, което се нарича живот на каишка,
с груб нашийник, права писта.
Монотонност, но вече няма шанс за промяна, дори и да искаш.
Съжаление от типа: ''Трябваше да поема риска''.
Живот като на въжена линия,
грешен ход и си заточен в пустинята.
Вяра в бог?
Не. По-скоро фокусът е върху монахинята.
Всяко престъпление е общо,
всеки човек е просто в общество от кукли матрьошка.
Неотговорен е въпросът:
"Къде в тази мъгла се крие кукловода?''
Без право на мнение, като бебето по време на аборта.
Трябва промяна, да така е, прав си,
но всеки го е страх да раздава шамари.
Сладко спи и си сънува бъдеще с жена си,
докато не го прекъсне пауза за реклами.
ИЗВОД???
За вода, свобода - естествено, че жаден,
накрая на деня се прожектира залез.
По кината - ''БЪРЗИ И ЯРОСТНИ 15''
Сякаш този свят го контролира Хадес.
Даже при плануване, плана винаги заден.
Краен срок, живот в порок, вяра в бог?
Не, няма никой горе.
Финансов роб, кофти род, побой със нож.
Не, никой не е доволен.
Само смърт отделя тази мръсна плът и кръв.
Не, дори когато умреш не си свободен.
Зимно време, тежко бреме,
само дето вместо ние, светът ни е болен.
Без периферия, новини и зрелища.
Не, живей със своят тунелен поглед.
Мамка му!
От пети до глава, през рамене, лакът, китки.
През всичката кофти дрога и менте анасонови напитки.
През модерен живот и блъскане на кухи тикви,
се предавам, ще трябва да призная с целият си ужас,
че човека както го познавах е загубен.
Въпреки всичко, не мисля да пия.
Крепи ме надеждата това да е сън,
по време на анестезия.