Сериозен повод за размисъл ни даде Мариана Векилска чрез поста си в социалната мрежа Фейсбук от днес. Публикуваме го без редакторска намеса:

Не мога да се стърпя да не разкажа. Приемам доставка - 29 пакета паркет - по 15 килограма всеки. Доставчикът - набито момче - не е носач - няма ангажимент да пренася. Въпреки това съм отворила гаража и го моля да разтовари пакетите там, докато им намеря друго място. Това обаче щяло да го забави и ги стоварва до буса си. Благодаря му - не ми е длъжен - и започвам да ги пренасям аз един по един от тротоара в гаража - на 10 крачки - 29 пакета по 15 килограма.

През това време минава съсед - висок, здрав, по-млад от мен. Отбелязва: "хубави плочки" и отминава. Благодаря и на него - и той сигурно график гони - и продължавам да пренасям.

Междувременно пристига и куриер на Спиди с доставка за мен - слабичък, дребничък - като дете. Украинец.

"Ще ви помогна с това", казва без колебание, зарязва буса с пратките и помъква към гаража ми единия от двата останали пакета на тротоара.

Доплака ми се. И не е от критическата. Просто толкова рядко вече виждам в ежедневието си някой да прави нещо добро за друг. И се питам: какво ни става на нас - българите?!

Какво им става на българските мъже?!?!?! И констатирам: има какво да учим от украинците - и в режим на оцеляване да запазим хуманността си. Защото ни предстоят трудни времена.

П.П.: Ако имате нещо за пренасяне - на линия съм.