"Boom, shake, shake the room!“ - така пееха DJ Jazzy Jeff & The Fresh Prince в една от класиките на 90-те. И точно това се случи на сцената на Евровизия. Една млада българка хвърли културна бомба и разтърси Европа  не с агресия, а с музика, талант, харизма и огромен труд.

Три дни бяха нужни, за да осъзная мащаба на случилото се. А той е огромен. Може би от Световното първенство в САЩ през 1994 година светът не е говорил толкова за България. Да, Евровизия има своите недостатъци и често е обвинявана в политизация. Но въпреки всичко това конкурсът остава глобално културно събитие с институционална тежест, което се следи по цял свят.

Някои хора питат дали е редно да се радваме толкова на чужд успех. В случая обаче този успех не е просто личен. Дара многократно подчерта, че го прави за България. И именно затова хората усещат победата като своя.

Тази победа дойде напук на злобата, скептицизма и комплексите, които десетилетия наред бяха насаждани в българското общество - че сме малки, бедни, незначителни, че трябва винаги да зависим от "някой голям“, който да ни води и пази. Дълго време бяхме възпитавани да не вярваме в собствените си сили.

Но нещо започва да се променя.

Днес български предприемачи, които преди са криели произхода на продуктите си, вече с гордост казват откъде са. Политици в чужбина получават поздравления за успеха на български артист. За пръв път от много време насам да кажеш "Аз съм българин“ започва да звучи не като оправдание, а като повод за самочувствие.

И може би точно това е истинската стойност на тази победа.

В продължение на десетилетия обществото ни функционираше по модела на връзките, нагаждачеството и клиентелизма. По време на комунистическия режим не беше проблем да нямаш пари - проблем беше да нямаш "човек“. Истинската власт беше в контактите, не в качествата.

Този модел оцеля и през прехода.

Но успехът на Дара изглежда като символично отхвърляне именно на този стар свят. Защото тя не спечели благодарение на връзки. Тя спечели с работа, дисциплина и професионализъм.

Самата тя непрекъснато говореше за труда, който е положила. Два месеца е репетирала с режим като на олимпиец. Подобна отдаденост не може да бъде изиграна - тя личи във всеки жест, всяко движение и всяка секунда на сцената.

Още националната селекция подсказа, че този път нещата са различни. Конкуренцията беше по-силна дори от самата Евровизия.

Сред участниците бяха Михаела Маринова с нейния впечатляващ глас, Михаела Филева със силното си сценично присъствие, Молец, които са изключително актуални сред младите, Дара Екимова, както и Прея, Дия, Вениамин и дори Фики Стораро.

Дара успя да изпъкне сред всички тях, защото притежаваше точната комбинация от качества  глас, харизма, модерно звучене, сценично присъствие и безкомпромисна отдаденост.

Този път бе оценено качеството, а не симпатиите.

Същото важеше и за песента, и за цялостната подготовка. След избора започна работа на истински професионален екип, който репетираше до съвършенство всяка секунда от изпълнението. Тук специално място заслужава и приносът на Ервин Иванов, който беше ключова част от целия процес.

Всички усещаха, че шансът за победа е реален. Просто никой не смееше да го изрече на глас.

Най-силното изпълнение на Дара не беше нито на полуфинала, нито на финала. То дойде след победата.

Погледът ѝ в началото - в момента, когато наглася слушалката, преди танца върху столовете  беше поглед на човек, който знае, че е стигнал върха. Напомняше на онзи знаменит поглед на Христо Стоичков преди фала срещу Германия през 1994 година - увереност, сила и пълна убеденост.

След това тя слезе по стълбите с присъствието на световна поп звезда. Имаше нещо от енергията на Madonna - увереност, контрол и магнетизъм.

Но истинската звезда се познава не само по сцената, а по поведението извън нея.

Дара показа уважение към всички - журналисти, фенове, останалите изпълнители. Тя остана естествена, усмихната и заземена дори когато славата буквално я заля. А това е рядко качество.

Този успех отключи нещо много по-дълбоко от радостта около един музикален конкурс. Той освободи натрупано с години напрежение и глад за позитивни емоции.

В последните години поводите за национална гордост не бяха много - няколко спортни успеха, отделни международни признания, един Букър. Но победата на Дара донесе нещо различно- усещане, че можем.

И точно затова реакцията е толкова емоционална.

Жалко е, че дори в такъв момент се намират хора, които да хулят, осъждат и сатанизират. Особено странно звучат опитите да се противопоставя този успех на християнството или морала. Защото в основата си това, което Дара носи, е позитивна енергия, любов към хората и искрено отношение към България - не патетично и фалшиво, а силно и естествено.

Тя показа и нещо типично балканско - онази сурова, жизнена "пънкария“, която кара хора от различни държави, възрасти и социални групи да скачат, пеят и танцуват заедно.

Музиката е храна за душата. Всеки човек има различен вкус, различни предпочитания и различни емоции, които търси в нея. Но истинският артист се познава по това дали може да докосне хора извън собствената си аудитория.

Дара успя да го направи.

Още от времето на X Factor беше ясно, че тя има потенциал. Тогава не спечели. Малцина днес помнят победителя, но почти всички помнят нея.

И може би това е най-важното качество на големите артисти - те остават.

България има талантливи музиканти и далеч по-силна популярна сцена, отколкото често си признаваме. Дано този успех се превърне във вълна, която да отвори врати и за други български изпълнители.

Защото може би Дара е права:

"Ние имаме сили да преобърнем целия свят.“

Бангаранга. И да започваме.

 

Текст на Васил Кънев от социалните мрежи