Имаме дълг към Съединението на България, а това е същинският ни национален празник. Ако продължаваме да го неглижираме с твърдения, че нищо особено не се е случило – рано или късно то щяло да стане, тъй като просто било игра на Великите сили, нищо чудно и на 6 септември да се развее руското знаме.

Съединението  трябва по-настойчиво да изрази претенциите си. Гордеем се, че това е епохално събитие – българският дух се е опълчил на империите. Следват исторически събития, които водят до същинската независимост на България  и в центъра е Съединението. Опазили сме го от идеологически издевателства и на този ден не спорим каква е ролята на Русия и трябва  ли да бъдем благодарни на някого. На никого! Това е небивал екстаз на български порив за глътка въздух. Дори либералните руски вестници по онова време се възхищават на случилото се в Пловдив и съветват имперското правителство да стои далеч от "чистите български интереси“.

За благодарност сме оставили този ден в ръцете на няколко клиширани слова, възстановка на събитията и една заря. Един почивен ден. Едно чисто българско дело сме го оставили под похлупака на 3 март, под дебелата сянка на една дата, която все по-упорито разделя българите. На 3 март не сме получили почти нищо – две империи сключват примирие, а в мирния договор и дума няма за България. На този ден до българските знамена се веят и руски. На 3 март е възможно да дойде руският патриарх и да удари с юмрук по масата на българския президент. Това не е моят национален празник.

Оставили сме гордостта си от 6 септември  на произвола на съдбата. А тя засега е доста благосклонна към фалшификаторите на историята. Към онези, които твърдят, че Альоша ни е по-ценен от паметника на Съединението. Какво безоочие и каква търпимост  проявяваме към него!

Съединението е националният ни празник. Ако не признаваме този факт, на официалния -  3 март, ще слушаме руския патриарх, а гордостта на пловдивчани  ще опира винаги в Альоша.