На 31 декември сутринта заварвам Ана Радичева да тренира в пловдивската зала Лаута заедно със своя съпруг - помощник-треньора на бившия и отбор Марица (Пловдив) Иван Радичев. Сега Ани се състезава за отбора на А&П Оливиери (Монтикиари) във втора италианска дивизия, но е успяла да се завърне за седмица в родния си град, където ще посрещне Новата година. Тя с охота даде обширно интервю съвместно за BGvolleyball.com и volleymaritza.bg, в което разказва за нещата, които я вълнуват в този нов етап от състезателната и кариера.
- Добре дошла обратно в България! За първи сезон играеш в чужбина. Какви са първите ти впечатления засега? - Благодаря! Засега като отбор се представяме добре. Малко ми е трудничко, защото за първи път излизам навън, при това не къде да е, ами в Италия. Там нещата са различни, не са като в България. Трябва постоянно да се доказваш, че си там, за да играеш, а не само да седиш. Постоянно се изисква нещо от теб, а, особено като си сам, е доста трудничко.
- Разкажи за условията, при които пребиваваш там. - Условията са много добри. Целият отбор живеем в една кооперация, заедно сме, само дето не си прескачаме през терасите. Треньорите също са с нас. Живеем в апартаменти. Аз живея заедно с едно момиче. Залата е огромна. Хората са по друг начин настроени да гледат спорт, залата винаги е пълна. Има фен клуб, който не е само, за да дойде ни ръкопляска в залата. За Коледа например ни подариха подаръци, идват да ни изпращат за всеки мач, дори да загубим, ни подкрепят: нищо, момичета, браво, добре играхте... За съжаление, тук не е така.
- За кой град говорим всъщност? Първо отборът ти се състезаваше от името на Верона, а сега на Монтикиари... - Да, първо бяхме във Верона, но там има много отбори от различни спортове, които тренират и играят в една зала. В същото време в Монтикиари има голяма зала, а местната община иска да продължи в града да има волейбол, след като мъжкият отбор се премести в Монца. Така се разбраха ние да се преместим в Монтикиари и имаше реално физическо преместване, а не само смяна на името на отбора. Дори имаше един месец, в който още живеехме във Верона и всеки ден пътувахме до Монтикиари за тренировки.
- Каква ти е оценката за нивото на втора италианска дивизия? - Според мен е доста високо. Дори в А2 стават по-големи въртележки, отколкото в А1. Има повече напрежение, изобщо не се знае кой е фаворит... Първият губи от последния... 16 отбора са и постоянно се получават някакви изненади.
- А какви са целите пред твоя отбор?
- Целта ни е да се наредим сред шестте отбора, които ще играят в плейофите. Имаме амбиции за влизане в А1. Да се надяваме, че ще ги осъществим.
- В първите си няколко мача там ти беше резерва. Сега си вече редовна титулярка. Как успя да се наложиш? - Мисля, че проблемът ми в началото бе това, че не знаех италиански. Сега вече започнах да се разбирам с момичетата и с треньора.
- Сега можеш ли да кажеш, че вече знаеш италиански? - Не мога да кажа, че го знам перфектно, но се оправям. Разбирам какво ми казват и малко говоря.
- Ти си семейна сравнително от скоро. Случи се така, че професията ви раздели с твоя съпруг още в самото начало на вашия съвместен семеен живот. Как се справяте с това положение? - Не е много лесно. Много ни е трудно и на двамата, обаче постоянно си общуваме - по телефона, по Skype... Когато може, Ваньо идва при мен, защото на мен ми е малко по-трудно да се прибирам в България, когато имаме мачове.
- Сега обаче си в България. Как се чувстваш? За колко време си тук?
- Все едно, че не съм заминавала. Всичко тук си същото. Само, че трябва да си тръгна пак... Тук съм само за седем дни и на 3 януари трябва да се връщам.
- На 26 декември имахте мач в Италия. Каква беше Коледа за теб тази година?
- На Бъдни вечер дойдоха родителите и мъжът на нашата разпределителка от Бари. Поканиха ме на вечеря и изкарах Коледата с тях. Много ми липсваше българската Коледа, защото тяхната няма нищо общо. Те нямат такива традиции, каквито имаме ние. За тях е важно да стане 12, за да си отворят подаръците и това е...
- А къде и как ще посрещнеш Новата година?
- В едно заведение заедно с мъжа ми, с кума и с приятели тук, в Пловдив.
- Успя ли да се видиш с някои от бившите си съотборнички в Марица?
- С всички. Онзи ден бях на тренировка с тях. Видяхме се, поговорихме си. Казаха, че са добре. Имат амбиции...
- Следиш ли от разстояние представянето на отбора?
- Винаги. Когато имам възможност, ги гледам и в интернет.
- В Италия има доста българки. Поддържаш ли връзка с тях?
- Виждаме се само по мачовете, защото се намираме по различните краища на Италия. Когато се видим, разговаряме доста нашироко. Даже в началото се пооплаках на Петя Цекова и Адриана Костадинова, че ми е много трудно, а те ме успокоиха да не се притеснявам и ми казаха, че когато на третия месец проговоря италиански, ще ми е по-добре. Понякога играем контролни срещи и с момичетата от А1. Видях се с Паяка (б.р. - Христина Русева). С Еми Николова се чуваме по Facebook.
- Може би си чула, че нейният клуб тези дни фалира. Явно икономическата криза си казва думата и в женския волейбол на Италия. Как е във вашия клуб? Има ли проблеми от финансово естество?
- Не. Поне засега се радвам, че няма.
- Миналата година попадна за известно време сред избраничките на Драган Нешич в националния отбор. Остават ли амбициите и шансовете да бъдеш отново част от Лъвиците?
- Амбиции винаги има. Да се надяваме, че и шансове има.
- Това, че играеш във втора италианска дивизия, по-скоро ще ти помогне или ще ти попречи да намериш място сред националките?
- Надявам се, че ще ми помогне. Най-вече зависи от това как аз ще се представя в Италия. А и новият селекционер е италианец и има възможност да следи мачовете там...
- За край какво ще пожелаеш на читателите на volleymaritza.bg и BGvolleyball.com?
- Пожелавам им Новата година да им донесе много здраве, защото това е най-важното за всеки човек, да са много щастливи и всичко, което си пожелаят, да се сбъдне!