Бях решил да си дам почивка и за известно време да не коментирам пловдивския градски транспорт. Изглежда, че за кмета Костадин Димитров този проблем не е сред приоритетите - за разлика от други, по-шумни теми.
И все пак, трябва да се признае: положителни промени има. Дори бих казал, че в часовете и по линиите, които ползвам, транспортът никога не е бил по-добър. Напълно реалистично е хиляди пловдивчани да оставят автомобилите си и да се придвижват с автобус. Но не го правят. И това е същинският проблем - не липсата на още десет електробуса.
Да, част от автобусите са втора употреба. Наскоро попаднах в такъв, вероятно бивш в Будапеща - информационното табло работеше и даваше указания на унгарски и английски. Поне научих няколко нови думи.
Но зад тази фасада се крият сериозни системни дефекти.
В четвъртък получих писмо от читател - Петър Боров. Той описва ситуация, която звучи абсурдно, но всъщност е болезнено позната:
"Чаках от 20:10 до 20:55 за автобус 7 или 27. Накрая дойдоха и двата - заедно. Но 27 изобщо не спря на спирката при "Тримонциум“, а просто отмина.“
Реших, че това е изолиран случай. До следващия ден.
Аз самият чакам често на т.нар. "спирка“ на линия 18 до колелото срещу Централна гара. Всъщност спирка няма - няма навес, няма пейка, няма дори знак. Само хора, които стоят и се надяват. И това продължава вече години.
Автобусът трябва да завие, да спре и да вземе чакащите. Но някои шофьори просто не го правят. Виждат те. Понякога дори се усмихват. И продължават. За да спестят секунди.
Миналата година подадох сигнал срещу шофьор, който ме обиди и заплаши. Отговорът от институциите беше учтив - извинение, съчувствие… и безсилие. "Няма шофьори“ - това е универсалното оправдание.
В петък вечерта, след 12-часов работен ден, стоях под дъжда на същото място. Бях решен този път да не изпусна автобуса. Видях го отдалеч. Той също ме видя. И още преди да стигне колелото - смени лентата и ме подмина.
Побягнах към следващата спирка. Напразно. Автобусът отново избра да не спре.
Тогава си зададох въпроса: каква е психологията на хората, които ежедневно решават дали ще стигнеш навреме, дали ще се прибереш сух, дали изобщо ще бъдеш "забелязан“?
Не всички са такива - има и съвестни шофьори, които поздравяват пътниците. Но системата очевидно толерира и другите.
Чуват се различни обяснения. Един познат твърди, че много от шофьорите имат хазартни зависимости. Други казват, че работят по 16 часа и са изтощени.
Случайно дочух разговор между две кондукторки. Оказа се, че тези дълги смени често са по желание - за да се съберат повече почивни дни. Не става дума само за натиск, а и за лични избори.
Но проблемите не свършват дотук.
Наскоро млад шофьор ми подаде вече използван билет. Когато направих забележка, той се усмихна: "Нали знаеш как стават тези неща.“
Говори се, че ръководствата са наясно с подобни практики, но си затварят очите - само и само да задържат персонала.
И тук стигаме до същината: когато системата зависи толкова силно от хора, които не могат да бъдат контролирани или заменени, тя започва да се изкривява.
Спомних си един епизод, описан от Иля Еренбург. В Москва през 30-те години той води френска делегация в ресторант, но персоналът отказва да ги обслужи, защото празнува. Французите коментират:
"Пази Боже да живееш в държава, в която слугите са по-важни от господарите.“
Днес този цитат звучи тревожно актуално.
Защото въпросът вече не е дали автобусите са нови или стари. А дали системата работи в услуга на гражданите - или гражданите са оставени на произвола ѝ.
Текст на Евгений Тодоров