Писателят Константин Кацаров с поетичен разказ, в който описва своите чувства и настроения относно паметника на Альоша в Пловдив. За Кацаров Альоша в символ, който се е сраснал с пловдивчани.
Той е озаглавил текста си "Иискам да ме питат".
Редовно идвам тук. Рядко вдигам поглед към върха на статуята. Сраснал съм се с това място. Не ми е важно да я гледам. Искам да знам, че я има.
Къщата ми се намира стотина метра по-надолу. Родната ми къща. Правена е върху скала. Спомням си деня, в който се нанесохме. Пристигнах като в сцена от филм. С камион. Возех се в задната му част. В препълненото с вещи ремарке. Седнал върху дюшек. Сърцето ми беше свито на топка. Не знаех какво ме очаква. Първите дни спахме на пода. Дълго време ремонтирахме и обзавеждахме. Душата ми бавно се отпускаше.
Ще ми се прераждането да съществува. Не, за да променя нещо, а за да се повтори същото. Те да са млади, а аз малък. Отново баща ми да ми подаде ръка, за да сляза от камиона. Да разтоварим багажа и майка ми да сложи одеяла върху пода. Да заспя между двамата със свито сърце.
Сега понякога аз им подавам ръка. За да се изправят. Неизбежно.
Още един комшия е починал. Току що го разбирам. Набор на нашите. Те май останаха последните оцелели. Родителите ми. И от моите връстници почти никой не е останал. Някогашните деца. Старите къщи се броят на пръсти. Немотията накара хората да продават. Мястото е добро. Днес тук е пълно с палати и непознати. Неизбежно.
Училището е на сто метра от дома ми. Всички от махалата учихме в него. Носи името на онзи, който е написал "Рибния буквар“. Бяхме голяма тайфа. Играехме на калеми.
Тогавашните деца бяхме по-умни и издръжливи от сегашните. Има причина. Игрището ни беше голямо. Цялото тепе. Препускахме по него като диви. Катерехме се по скалите. Изкачване и спускане с часове. При всяка свободна минута. По-малко неща ни разсейваха и повече четяхме. По тогавашните фантастични сериали не показваха професии, в които ти плащат, за да си правиш селфита. Днешното време надскочи дори и фантазиите на Жул Верн. През пролетта ловяхме майски бръмбари.
Първата ми любов живееше срещу училището. Пораснахме и щъркелът ни донесе дете. Исках момче. Сбъдна се. Всеки ден се изкачвахме с детската количка до върха. До статуята на войника. Тогава имах немска овчарка. Роко. Познавах само тази порода. Сега имам питбул. От първата ми любов е останало единствено уважението. Естествено – и детето.
Под тепето спираха рейсове. Алеите се пълнеха с туристи. Отиваха да видят войника. Тълпяха се опашки. Такива, като пред Давид във Флоренция. Шегувам се, но съм пряк свидетел.
Тогава Русия беше освободител. Сега е окупатор. Историческите модни тенденции динамично се менят. Всеки кара другия да прочете нещо документално, но всяка версия си има своя собствена книга. Капацитетите спорят дали изобщо е имало освобождения и робства. Джамиите са лачени, а новините на турски – актуални.
Подготвя се погребение. Няма да може да бъде кремиран, понеже е от камък. Войникът на върха на тепето.
Чудя се за каменния исполин. За да го премахнат, ще трябва да затворят града. Съвременната инженерна мисъл ще се поти десетилетие над тази ексхумация. Ще е нужен и стабилен финансов ресурс.
България е бедна, но политиците ѝ са богати. Всеки нов лидер идва с пресни новаторски идеи. Прави го за народа. Строи стадиони, но няма спортисти. Купува на хората нови обувки, но клетият избирател е останал без крака.
Повечето умни българи са вече на хиляди километри оттук. Тези, които останаха, не са кой знае колко полезни на прогреса. Болшинството умишлено оглупяха. За да не се набиват на очи, а и за да печелят по-добре. По-полезно е да си угоден, отколкото да тровиш властимащите с акъл.
Днешните герои не са извършили нито един подвиг. Многобройните им почитателите не следват геройски постъпки, а видеа и фотографии.
Елитът е под наркоза. Или употребява дрога, или я продава. Краде и се измъква. Убивайки, се превръща в жертва. Джамбазите са недостъпни. Проститутки парадират с морал, а сводници учат деца на добро. Народът оскотява, докато учителите преподават в руини.
Много съм учил и доста съм чел, но у нас всеки отхвърля знанието на другия. Не съм наясно кой ни е освободил и кога ни е окупирал. Нямам представа. Не съм бил очевидец.
Не съм "фоб“, нито "фил“. Заклевам се!
За "погребението“ на войника обаче държа да ме питат!
Израснал на тепето, ваш К. И. К.
Послепис:
Хрумва ми нещо модерно и екстравагантно. Представям си как на мястото на днешния войник се издига статуя на Рамбо. При последния няма спорове. Документирано е, че той не е окупатор. Избил е повече руснаци от всеки друг екшън герой. Ще направят експоната от някакъв модерен лек материал. Утре, ако отново се установи, че Русия е освободител, лесно ще го демонтират.
Реагирайте под една от снимките. Както ви душа сака. Страница е малко, но съвсем реално общество. Любопитна ми е вашата позиция.