Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Ангел Янков, директор на Регионален етнографски музей в Пловдив. 

Как работите с местната общност за попълване на колекцията на музея?

Нашата цел е да събираме народната култура в Етнографски музей, защото народната култура е най-близо до идентичността на дадената група или общност и това е и основният обект на събиране, а това е както материална, така и нематериална култура. Защото знанията, уменията, културните практики от миналото сега, знаете по Конвенцията за нематериалното културно наследство, е изключително ценна тази нематериална култура, която в миналото е наричана и фолклор, и фолклористика, и какво ли още не. Но това нематериално културно наследство обединява всичко. И в широк, и в тесен смисъл трябва да се разбира това, което казахме. Това, което достига до нас от миналото. Малко са тези общности днес, които оценяват това, което пазят от миналото като наследство.

Точно в това е трудността може би? И в този смисъл имате ли някакви специални подходи, какво точно се случва?

Ами, ето сега ЮНЕСКО, знаете, културната организация на ООН, тя обръща специално внимание, като се почне още от втората половина на ХХ век, и особено след тази Конвенция за нематериалното културно наследство, да могат местните общности да запазят било на локално равнище, регионално равнище, това, което е наследство и което другите ще припознаят. Днес се говори за валоризация на това наследство. Т.е. това води до културен туризъм, това води до разбиране на тези обичаи и тези норми, които се предават във времето. Ето сега много от тях са вече защитени, като например рибарите в Бургаско, Ченгене скеле, те са вписани в листа на нематериалното културно наследство. А плетенето на рибарски мрежи вече не само там, то е във Видинското село Кошава също. И ние получаваме непрекъснато примери.

Ето сега българската гайда, надяваме се, ще бъде обявена за нематериално културно наследство. Още миналата година ние внесохме документацията. Не може да има турци, македонци, да не говорим за Северна Европа - шотландци и ирландци, които също имат своите типове гайди, а българската гайда да я няма. А ние я припознаваме като един от традиционните инструменти на българина. Неслучайно има толкова конкурси, събори и т.н. И точно това когато се припознае за наследството, когато се валоризира това наследство, когато стане културна ценност, то е равностойно на тази материална култура, която ние пазим в музеите.

Знаете, че сега събираме вещи. Някой казва: всеки музей си има своя колекционна политика и събира неща, които са в неговият профил. Някои ги наричат предмети, вещи, експонати и т.н., но по закон това се ДКЦ – движими културни ценности. Когато обаче те имат своя собствена история, когато посетителят влезе и види не само дадения експонат, а прочете и историята на този експонат, види моментите, които са го съпътствали в неговото развитие, тогава той излиза обогатен. Тук вече говорим за преживяване в музея, а не просто за докосване до материалното наследство.

За Пловдивски регион кое е най-ценното наследство, освен занаятите?

Вижте, за хубаво или за лошо равнината винаги по-бързо се модернизира от планината. Затова има доста мъдрости. Но това е и хубаво, и лошо в един случай. Да кажем, още преди повече от 100 години, големият Стою Шишков, основателят на нашия музей казва, че традиционната култура всеки миг чезне в небитието. Затова е създаден нашият музей през 1917 година - да запази тази традиционна култура. В последствие вече ние събираме не само традиционната народна култура, но и градската култура и сме в дълг на тази градска култура. Но ето сега нашият музей се надяваме след обозримо бъдеще, говоря за примерно година-две, да имаме и градска експозиция в Синята къща, къща "Павлити“, където да бъде представена етнографията на града, т.е. градската култура. А Пловдив е един от водещите центрове изобщо в Българските земи в това направление.

Неслучайно с колегите от Русе, още преди повече от 6-7 години, направихме една концептуална изложба "От Виена и Константинопол. Етнография на града", т.е. Русе по река Дунав, а ние сме близо тук до имперската столица, до Константинопол, сме при всички тези новости. И неслучайно стилът "а ла франга" е характерен точно за тези два големи български града.

Примерите могат да бъдат безкрайно много. Защото нашият музей години наред страдаше от липса на работно пространство, където да събира своите колекции.

И аз ви казах точно на вас новината, че ще имаме ново пространство в началото на 2025-та място, и това е Синята къща, която премина в активите на Регионален етнографски музей. Така че ние вече ще можем да се похвалим със затваряне на кръга. Защото само тук до два месеци ще открием нова експозиция "Светът на ютията", което ще представи не само културата в българските земи, но ще представи един уред в неговото наследство, световно наследство. Като почнем от каменните ютии още от време оно, преминем през китайските, някои ги наричат "тигани", защото там се е нагрявал или пясък, или вода, и така са гладили коприната, и стигнем вече през вековете до различните изобретения. Ние ще представим развитието на един уред и затова експозицията, постоянната експозиция е наречена "Светът на ютията".

Ние ще имаме специално предаване за този музей. 

Да. Но това е само част от нашата работа, защото в момента, ето, предстои ни  да открием поредното, вече 13-то издание на Международното биенале "Майстори на карикатурата". Т.е. за пореден път, за 13-ти път, ние събираме художници и карикатуристи от 30 държави, от 4 континента, за да покажем какво те са сътворили по темата за виното. А конкретната тема е "Вино и любов, любов и вино" и се радваме, че отново сме привлекли вниманието на най-изявените творци в света на тема "Карикатура". Провокираме тяхното чувство за хумор, защото знаете, виното и любовта, това е една необикновена  двойка, и както времето ни може да разруши. И освен, че ние си имаме официална награда "Майстор на карикатурата" с малка пластика, която се дава, тази година новото е, че вече има и "Баш майстор", тъй като майсторите, които са в минали години, те станаха толкова много, че вече вземат половината от нашия нов каталог. И тази година този, който присъства от първото до последното издание винаги в каталога, получава титлата "Баш майстор". И това е пловдивчанина, изявеният майстор на карикатурата Ириен Трендафилов, автор на много международни, не само български, но и международни награди. Той получава покана за самостоятелна изложба в музея през следващата година.

А за занаятите какво можем да кажем? Има ли типично пловдивски занаяти, които искаме да опазим на всяка цена?

Ами, вижте, най-пловдивският занаят е абаджийският на еснафа. Кондиките в Народната библиотека още стоят в няколко тома – Пловдив не само че е бил първи между българските селища, но толкова голямо е било значението на този абаджийски еснаф, защото те са определили донякъде и политиката на местните управители, тези абаджии са определили фактически и кой ще бъде църковният глава, владиката в Пловдив, месили са се в работите на Гръцката патриаршия. Тук има един любопитен факт. Когато Петър Берон умира във Влашко, той казва, че разпоредителят на наследството трябва да бъде пловдивският абаджийски еснаф. Ето с какъв авторитет се е ползвал този абаджийски еснаф. Но какво става с абаджиите, които са били над хиляда на брой в първата половина на XIX век?

Появява се фабричното производство, първо в Англия, после в други европейски центрове, и абаджиите и гайтанджиите постепенно почвнат да затварят своите дюкяни. Стига се до манифактура, после, знаете, до фабрики, както в Сливен на Добър Желязков, така и на Гюмюшгердан тук, село Дермендере, днес Първенец. И стигаме до текстилен комбинат - тук  в Пловдив "Марица", но вече текстилът, абаджийството, гайтанджийството, в последствие другия по-съвременен текстил, отива на заден план и остават до наше време да стигнат тези занаяти, които произвеждат за хората неща, които не са само сувенири. Тези, които разчитат на сувенири, те са си отишли. Има много интересни, чудновати занаяти.

Или пък тези, които изработват сбруята, съответно седла на коне и други преградни животни. Ми няма ги тези животни, не останаха вече. Появяват се нови занаяти в новото време. Но Пловдив има традиция първо в Задругата, днес в Камарата на занаятите. В Пловдив неслучайно е най-голямата група, която работи активно, но малко са тези майстори, които си изкарват прехраната само със занаята.

Един такъв занаят е ножарският занаят, защото хората предпочитат да имат индивидуален, дали ще е ловен нож, дали ще е домакински нож, но не масовото серийно производство. Ножът вече трябва да отговаря, ако щете и на характера на притежателя. И затова ножарският занаят е развит. Но на един майстор ножар трябват десетки операции от началото до края. Колцина са тези, които си изковават сами острието, които си правят и обков, и обложка, и т.н.? Които разчитат на готова стомана, кои разчитат на готови дръжки? Т.е. тук това също е майсторлък, който изисква нещата от-до. Както ги няма и майсторите, които навремето са градили къщите от основи до ключ, днес нещата са специализирани.

Нашите туристи се учудват как майстора на Куюмджиоглу, на къщата хаджи Георги Станчовски от село Косово, е бил едновременно и инженер, и архитект, и майстор, и дърводелец, и зидар, и какво ли още не е.

Но вие съумявате, благодарение на инициативите, които провеждате, да поддържате огън у старите занаятчии, и те да се появяват, да ги виждаме, да знаем, че съществуват, все пак. Нали така?

Да. Неслучайно две от нашите събития, едното през лятото – Седмица на занаятите, която почнахме още преди 20 години, съществува и до ден-днешен, и я правим винаги в края. И другото, което е на 12 декември, това е фактически на св. Спиридон "Празникът на занаятите и занаятчиите" в Пловдив, и този празник датира още от Възраждането. Така че музеят се гордее, че възстанови този празник.

Т.е. в това е вашата роля сега, да поддържате и популяризирате?

Да популяризираме това, което е останало, да насърчаваме тези, които искат да следват традицията, и това е част от работата на един музей.