„Гаганица” ли? Какво е това? Къде се намира? Да не би да е някъде към Чирпанско?”, „Какво ти село, бе, това ще да е вид гъсеница!” - болшинството пловдивчани признаха пред вестник „Акцент”, че чуват името за първи път. Малцина се сетиха, че въпросната „Гаганица” не е нито село, нито насекомо, а чисто и просто един от кварталите под тепетата. За разлика от ЖР „Тракия”, който наскоро чукна 30 години, никому непознатият квартал е оставил зад гърба си повече от половин век. Оказа се обаче, че от далечната 1950 г. до днес качеството на живота в него не е мръднало и на сантиметър. А 800-те му обитатели продължават да се чудят: „Абе, ние в Пловдив ли се намираме, или нейде из баирите?!”

„За нас ли ще пишете? Тогава си вземете тетрадка голям формат, но и тя няма да ви стигне за орисията ни!”, посъветваха ни живеещите в „Гаганица”. Те един през друг ни разказваха за проблемите си, най-големият сред които канализацията, или по-скоро липсата на такава. Оказа се, че в началото на 21-ви век вторият по големина град в страната е оставил част от населението си на септични ями! „Елате да видите, ама първо си запушете носа! Дворовете ни се превърнаха в минни полета - дупка до дупка и в дупката пак дупка! На всяка къща се падат минимум по две септични ями, а има и такива с по четири-пет. За каква хигиена може да говорим - миризмата е убийствена, а зарази - дал бог”, възмущава се Мария Миргова. И тя, и съседите й бял ден не били виждали - тъкмо се отървеш от алергията, пипне те вирус; излекуваш се от него, но се покриеш с пъпки от глава до пети. След дъждовете пък ставало страшно - ямите преливали, а нечистотиите буквално заливали дворовете. „Чуя ли, че ще вали, лошо ми става! Дни наред не можем да изчистим домовете си от мръсотията и треперим от страх за малчуганите. Знаете, децата са си деца - тичат навсякъде, пипат, а после пръстчето в устичката, и хоп - болест. В чудо сме се видели от стомашно-чревни разстройства!”, продължава Миргова. Разказва, че напук на нечовешките условия, раждаемостта в квартала нараснала неимоверно. Вече се пръкнали четири пеленачета, а до септември чакали да се родят и три нови бебета. По думите й, на броя на дечурлигата в махалата би завидяла и някоя детска градина. „Като говорим за нея, знаете ли, че наблизо няма такава? Училищата са чак в Кършияка, а да се добере едно дете до тях, си е живо самоубийство! На булеварда от Карлово насам няма нито един светофар. За сметка на това колите фучат като обезумели. Що деца са блъснати на това място, само ние си знаем”, разказва Стефка Шуплева. Сред пострадалите бил и собственият й син. Преди години попаднал под гумите на забързан шофьор и три месеца лежал в кома. Съдбата му се усмихнала и се спасил. Съседско момченце обаче не извадило същия късмет - шокът от автомобилен удар го довел до епилепсия, а седмици по-късно детето се самоубило. „Да ни се чуди някой как се решаваме да родим, като животът ни се превръща в постоянен стрес и паника! Водим и посрещаме отрочетата си от училище, следим ги дори когато си играят навън. Вижте ги къде са - на поляната. Всичко добре, само дето тревата им стига до кръста и гъмжи от змии и кърлежи. Как никой не се сети да окоси, да напръска - ей така, от кумова срама!”, гневи се Кунка Йончева. Чула разговора ни, малката Надя Павлова побърза да сподели премеждието на приятелката си. Играли си на поляната, когато 10-годишната Ани изпищяла - около крака й се увила змия. И до ден днешен живеещите палели свещи от благодарност, че влечугото не било отровно. Но обезумяла от ужас, Ани вече не смеела да припари до тревата. От известно време насам пък кварталът се сдобил и с нов член - триметров смок, който ежедневно преминавал от едната до другата страна на улицата. „Не пропуска сутрин. Разхожда се напред-назад точно пред вратата на бакалията. Магазинерът така му е свикнал, че вече минаха на „здрасти”, шегуват се гаганци, макар че далеч не им е до смях. Единствената им радост е фактът, че са се сдобили с добри и услужливи съседи - живеели сговорно и задружно, като едно семейство. А и как иначе, когато орисията им била да воюват - винаги и за всичко. „На държавата и общината не дължим абсолютно нищо! Сами сме се преборили за това, което имаме - и телефоните, и водопроводът са прекарани на частни начала. Не си ли бръкнем в джоба, ще живеем като в джунглата. Никой не го е еня за нас!”, не крие разочарованието си Иван Милушев. Дори настилката по улиците била тяхно дело - след ред молби и протести им изсипали паветата на пътя и се наложило да ги редят сами. За да видят край на мъките си, мъжете от Гаганица са готови да запретнат ръкави и да копаят, та барем се сдобият с канализация. Оказва се обаче, че проблемът е далеч по-сериозен от останалите. От създаването си до днес Гаганица няма статут на жилищен квартал. Колкото и абсурдно да звучи, мястото се води като игрище и зелена площ. „Как ви се струва?! 200 къщи и 800 души не ни считат за нищо. Зелена площ сме били! Ето, сега и северният обходен канал ще минава покрай нас, но пак няма да закачим, щото не сме били в регулация. Идиоти с идиоти, на маймуни ни обърнаха!”, възмущават се живеещите. Отдавна вече не помнят точния брой на жалбите и подписките до районното кметство и общината. Отговорът обаче си оставал все един и същ: „Нямаме средства. Ще чакате!” И хората чакали, чакали с години. Кореняците вече са пенсионери, някогашните бебета сега чакат свои деца, но положението си е все същото. През четири години, дойде ли време за избори, се сещали за тях, а обещанията валяли като из ведро. Но с преброяването на бюлетините интересът към тях се изпарявал мигновено.

„Джунгла в държавата - това сме ние! Можем да забием две табели в началото и края на квартала, и да не допуснем никого вътре. И ще сме в пълното си право, защото и копче не сме получили от т. нар. държава”, гневят се забравените пловдивчани.