Проектът Forest City в Малайзия, стартирал през 2014 г. с инвестиция от 100 милиарда долара, се превърна в един от най-ярките символи на разминаването между мащабните архитектурни амбиции и реалната заетост. Десетилетие по-късно, върху планираните 14 кв. км рекултивирана земя край Сингапур, е завършен само един от четирите изкуствени острова, а броят на жителите е едва 20 000 при капацитет от 700 000 души. 

Ситуацията в Малайзия не е изолиран случай, а част от световна тенденция, при която инфраструктурата често изпреварва появата на работни места и социални услуги. 

Европейски пример за имотен балон е комплексът Residencial Francisco Hernando в Сесеня, Испания. Първоначално замислен с 13 000 апартамента, проектът беше замразен от кризата през 2008 г., оставяйки хиляди празни жилища. В Турция пък проектът Burj Al Babas демонстрира крайностите на спекулацията с 732 недовършени къщи, вдъхновени от замъци, чийто инвеститор фалира. 

В Южна Корея "умният град“ Songdo International Business District първоначално беше критикуван за липса на жизненост въпреки вложените високи технологии. Към 2020 г. обаче населението му надхвърли 167 000 души, което показва, че градският живот изисква време за развитие. Подобна динамика се наблюдава и в Китай, където райони като Ordos Kangbashi и Chenggong District постепенно се заселват години след мащабното си изграждане. 

Проекти като Eko Atlantic в Лагос и Palm Jebel Ali в Дубай подчертават силната зависимост на тези структури от финансовите цикли и риска от социална сегрегация, пише bussinessnovinite.bg. Същевременно Япония е изправена пред обратния проблем – заради демографския спад през 2023 г. страната регистрира около 9 милиона празни жилища, което представлява близо 14% от общия жилищен фонд.