"Алкохолизмът е мозъчно състояние, при което си адекватен единствено когато пиеш. Не е да ходиш и да се биеш по улиците", обяснява още Терзийски.
Поетът се сравни с големите Скот Фитцджералд и Ърнест Хемингуей, които са били зависими от алкохола.
"Страшно ще ме зарадва, ако някой ме сравни с тях. Това е урок за българите, че те никога не могат да си позволят да приемат някого за голям. Те винаги са били рая и жалка сган от мразещи се хора, защото са роби.
Бях на сбирка, на която бяха сложени напитки и храна пред журналистите и участниците. Аз пийнах малко, тогава за първи път от доста време, после станах и казах: "Боклуци, пред вас има угощение, стойността на което може да нахрани сто души". След това станах и си тръгнах", разказа Терзийски за свое преживяване неотдавна.
После си спомни за посещение в най-големия спа център на Балканите, където отишъл по покана на бизнесмена Денис Ершов.
"Него го нямаше там, но беше паркиран неговият "Линкълн", 6 метра дълъг. Бяхме група от поети и художници и всеки трябваше да напише по един разказ, а художниците по две картини.
Аз написах разказ как сме поканени от един богаташ, който дори не е там, за да сключим един негласен договор между подмазвачите - хората на изкуството и богаташите. "Поканени сме тука, за да можем да пролазим в краката на разни богаташи", така написах", разказа Терзийски.
"Физически се чувствам като човек, който допреди два месеца можеше да пробяга 2 километра, като човек от спецчастите, а сега ми е доста по-трудно, защото започнах да пия алкохол. Но все още мога да вдигна някой с една ръка и да му счупя врата.
Сега ме боли стомах доста много, но като пийна една водка и стомахът спира да ме боли. Това ме убива, но ме и възражда в този вид, за който говорихме - революция, това е", не крие проблема си поетът.
"Аз съм спирал да пия поне 5 пъти за по три години, пия от 12-годишен. Проблемът е дали искаш да живееш примиренчески. Алкохолът ни прави революционери. Е, има и някои психопати, които могат и без алкохол, но аз не съм такъв", каза Калин Терзийски.
За него било много по-важно да е поет, отколкото харесвана лигава муцуна.