Д-р Неделя Щонова с разтърсващ разказ на разплакан баща
Д-р Неделя Щонова направи разтърсващ разказ във фейсбук за нещо, което ѝ се е случило наскоро, видя Plovdiv24.bg. С последователите си тя сподели как е помогнала на семейство с дете с левкемия.
Вчера се качвам в едно такси и шофьорът ме разпозна.
Беше човек, когото виждам за първи път.
Спря колата, обърна се към мен.
Гледах го, докато очите му бавно започнаха да се наливат със сълзи.
- Знаете ли?! -започна той тихо. Няма как да знаете ... 2015 година на моето дете му поставиха диагнозата левкемия. Тогава той беше на 21 години. Лекарят погледна стъклото и каза - 95% ракови клетки, 30% шанс да оцелее. Но ние решихме да се борим, стоически, обърнахме света, вярвахме, нито за миг не се предадохме ... гледахме Ви, четяхме Ви ... тогава, сега и винаги ... без да знаете ... Вие и историите, които разказвате ни дадоха вяра и сили ... и сега след изпитанията ... всичко е добре, направихме трансплантация във Висбаден. И въпреки онези 30% шанс за живот, които тогва лекарите ни даваха, днес сутринта, 8 години по-късно, тренирахме заедно с моя син във фитнеса ... здрави, във форма, щастливи и блгагодарни. Вие ... май имате мисия и сега ще се обадя на сина ми да му кажа, кого возя. Цялото ни семейство... с обич ... Ви благодарим за светлината.
Аз зная, че винаги има риск болестта да се върне ... но се моля ...
И съм убеден, че нагласата прави чудеса!
И се разплака като дете ...
Мдааа...
И аз си поплаках вчера с този човек ...
Никой не е господар на съдбата си.
Някои казват, че щастието и безсмислието са две деца, които тичат по една и съща земя. И понякога нещата наистина са ужасни, безсмислени и обречени. Но дори, когато изглеждат абсурдни, дори когато взорът открива трудно надежда и смисъл ... дори тогава, и изобщо никога ... знаеш ли, изобщо никога не спирай с порива. С устрема.
На това е посветена и новата книга, която пиша.
Самата борба ... или не, нека го кажа по-добре ... самият *танц на устрема … с камъка към върха* е един вълшебен свят, където никога не знаеш какво следва.
Има ситуации, цели, залози, които си струват абсолютно всяко Сизифово усилие.
Дори да не спечелиш.
Дори да не се изкатериш на върха.
Дори да си останеш в подножието на планината.
Въпросът се свежда до висшата вярност към идеята, че когато ти си жив ... и повдигаш скалата всеки ден ... ти си щастлив.
За мен това е щастието.
И аз зная, че под небесните мълнии и в края на всяко дълго усилие има простор без небе … и дъно без дълбочина.
И там е прекрасно.
Нереално прекрасно.
И зная също, че никога не можеш да се озовеш в това прекрасно, ако не обичаш усилието да повдигаш скалата всеки ден.
И не, това не е мазохизъм.
Това е здрава себеактуализация и здрав, осъзнат копнеж по едни други светове.