Паметникът на Съединението – знак за 1885 г., а не за 1985-а на комунистите

Вцентъра на Пловдив стои 12,5-метрова бронзова надежда – жена с лавров венец и разперени крила. Под нея – плоча за Съединението. А в хрониката от 19 септември 1985 г. – Тодор Живков с ножицата.

Точно така - режим, който десетилетия подслушва, интернира, праща в лагери и разпарчетосва обществото на "наши“ и "вражески елементи“, тържествено открива символ на историческо единение. Ако търсите дефиниция за политическо лицемерие – ето я.

Исторически факт, идеологическа кражба.

Да, монументът на Величко Минеков е силна пластика - фигурата, венецът, крилете – чист визуален език за обединение и свобода. Но рязането на лентичката през 1985-а не е просто "културен акт“. Това е учебникарски пример как тоталитарната власт присвоява национални символи, за да легитимира собственото си настояще. Партийната сценография е пълна - Живков говори кратко, академик изнася "правилния“ доклад, парашутен полк пази, накрая – фолклор за народностен фон.

Съединението става декор, а партията – режисьор.

Съединението от 1885 г. е дело на гражданска смелост, импровизация и риск – клубове, комитети, чети, офицери-идеалисти. "Съединението“ от 1985 г. е обратното - строго охранявано мероприятие, говорене по конспект, аплодисменти по сигнал. И точно тук прозира абсурдът – власт, която разделя и контролира всеки жест на общност, се кълне в единение. Белене и Ловеч са затворени, но паметта за тях не. Съединение по ДС сценарий.

В такава система "съединението“ е позволено само, ако минава през партийния печат.  Лавровият венец на фигурата е символ на победа. Но през 80-те победата на режима е победа над свободното сдружаване. Крилете на птицата – стремеж към свобода – са монтирани върху площад, където свободата е репетирана. Когато пропагандата държи микрофона, символите стават реквизит. Паметникът призовава към цялост, реалността произвежда послушание. Кому е нужно? Защо режимът прави това?

Защото големите национални разкази са силно лепило за легитимност. Както Левски става "революционер с правилна класова принадлежност“, Ботев – "поет на интернационализма“, така и Съединението се превръща в "исторически пролог на народната власт“. Историята се подменя - от гражданска енергия към партийна заслуга,  от самоуправляваща се общност към централизирано благораздаване. Дори присъствието на Захаринка, дъщерята на Захари Стоянов, е част от същата рамка - героите от миналото се подреждат в жив венец около трибуната на настоящето.

Днешният урок ли?

Няма спор – паметникът е на мястото си. Той е силен знак за 1885-а, не за 1985-а. Но е здравословно да помним и условията на откриването му, за да не повторим същата грешка - да позволим на власт, от какъвто и да е вид,  да приватизира национални символи, докато на терен практикува обратното на техния смисъл. Днес също виждаме опити да се яхват думи като "суверенитет“, "референдум“, "народна воля“, докато в същото време се разяжда институционалната тъкан и обществото се натиска да се дели – на "правилни“ и "врагове“. Сменят се говорителите, техниката е по-модерна, но методът е стар - първо  вземи символа, после му подмени съдържанието.

Паметникът на Съединението е тук, за да напомня какво можем, когато гражданите действаме преди държавата. И стои в Пловдив не за да украси стар снимков албум на една партия, а за да боде очи всеки път, когато някой се опитва да ни събира под знамена, докато ни разделя по списъци. А близо до бронза се чува ясно - съединението не се открива с ножица, а се извоюва без сценарий.