Спасената Богомила проговори за ужаса и справянето с живота си извън апартамента, от който не беше излизала от раждането си

Преди осем години България бе потресена от бруталната история на три сестри, държани под ключ и в пълна мизерия от раждането си в софийския квартал "Люлин“. Днес едно от момичетата – Богомила, сподели за първи път преживяния ужас, изолацията от света и дългия път към нормалния живот, след като дядо ѝ бе убит от собствените ѝ родители заради разкриването на истината пред Nova.

Преди години възрастният мъж разкрива пред предаването "Съдебен спор“, че трите му внучки – тогава на 13, 14 и 18 години, са заложници в дома си, не излизат, нямат приятели и никога не са посещавали училище или детска градина. След публичното разкритие той е убит от дъщеря си и нейния съпруг, които впоследствие получават присъди от съответно 18 и 15 години затвор, а за децата се оказва, че никой в държавната система не е подозирал.

Рисуването като единствено спасение

Богомила си спомня, че като малка много е обичала да рисува, за да намери покой по време на напрегнатите ситуации в дома си. По думите ѝ взимането на молив и белият лист са били нейното спасение в годините на пълна изолация. При сблъсъка си с големия свят след извеждането от жилището, тя признава, че изведнъж се е спуснала в реалност, за която дотогава е чела само в книгите или е гледала по филмите. Като силно любопитен човек обаче, Боги е била изключително развълнувана да открива нови неща и да преоткрива света около себе си.

Животът в социалните институции

След трагедията трите сестри искат да останат заедно, за да се подкрепят, поради което институциите ги настаняват в Център за настаняване от семеен тип за деца с увреждания – единственото място, където е било възможно да не бъдат разделени. Богомила тръгва на училище за първи път чак на 13-годишна възраст, и то директно в първи клас. Социалните работници забелязват, че тя може да чете и пише, тъй като вкъщи момичетата са имали книги и енциклопедии. Благодарение на самостоятелни консултации тя напредва бързо, но на 15-годишна възраст е записана в редовен четвърти клас, където се чувствала странно сред 10-годишни деца. Именно в центъра обаче тя намира първите си приятелства сред децата на детегледачите и оценява възможността за общуване като изключително позитивна за изграждането си като човек.

Парадоксите в образователната система

След завършването на четвърти клас системата поднася нов абсурд на момичето. Богомила е преместена да учи в специализирано училище за глухи деца, тъй като това е била единствената законова опция по-голямата ѝ сестра също да започне образованието си и двете да останат заедно. В началото Боги се чувства самотна и изолирана, тъй като няма с кого да разговаря, а учителите я съветват да остане там заради по-ниските изисквания. Момичето обаче твърдо решава да напусне, тъй като вече има ясна цел – да се занимава с графичен дизайн, анимация и компютърен дизайн. С помощта на частни уроци и подкрепата на една от възпитателките си по математика, тя успява да кандидатства и е приета в профилирана паралелка с фотография.

Настоящето и погледът към бъдещето

Днес Богомила вече е ученичка в 11. клас на самостоятелна форма на обучение и работи в магазин за арт материали. Тя живее заедно с по-голямата си сестра, като двете редовно посещават най-малката, която е с тежко увреждане и е настанена в друг специализиран център. Боги споделя историята си едва сега, за да докаже на обществеността, че независимо колко лошо е било миналото на един човек, той винаги може да се изправи, да го превъзмогне и да продължи напред. Тя отчита сериозни пропуски в институциите в началото, но вижда проблем и в самото общество, в което хората често проявяват безучастие към чуждите проблеми. Момичето е категорично, че за да оцелее, на първо място човек трябва да си помогне сам, като е благодарна и на всички неправителствени организации, приятели и социални работници, които са я подкрепяли всеки ден. Мечтата ѝ след 10-20 години е да види името си в надписите на анимационни филми, да има собствена къща с арт атмосфера и да вдъхновява други деца, преминаващи през подобни изпитания.