"6 часа медиците в спешното отделение на МБАЛ - Благоевград не направиха нищо, за да спасят баща ми. Заради липса на адекватна реакция и изобщо на каквито и да е действия накрая той издъхна в ръцете ми". С тези думи Катя Янева се обадила в редакцията на "Струма" и поискала думата, за да разкаже целия трагичен случай.
Ето нейния разказ: На 15 април по обяд баща ми Игнат Костадинов Папукчийски се почувства зле. Пребледня, взе да повръща, дишаше трудно. В 14 часа подадохме сигнал на тел. 112 и в гр. Рила, където живеем, пристигна линейка и го транспортира до спешното отделение на МБАЛ - Благоевград. Там му взеха кръв за изследване, направиха му и гастроскопия. При вкарването на тръбата обаче явно засегнаха някой вътрешен орган.
Сигурни сме, че е така, защото преди това баща ми беше много блед, а изведнъж след сондата целият почервеня и взе да плюе кръв. След час и половина чакане и бездействие на лекарите го качиха за снимка и рентгенологът каза, че коремът му е пълен с кръв. След направената рентгенова снимка отново свалиха баща ми в спешното отделение, там изчакахме резултатите от изследванията.
Сложиха му система, която спря да капе на втората минута. Аз видях и казах на сестрата, а тя отговори: "Ами елате да му държите ръката изправена". Влязохме в залата, където бяхме оставени сами. С брат ми стояхме до баща ми, държахме му ръката, давахме му вода, попивахме кръвта и повръщаното. През това време медиците си стояха в другата стая, гледаха телевизия, говореха си, пушеха цигари. Повече от час и половина абсолютно никой не дойде на погледне, пък камо ли да се поинтересува за състоянието на пациента. Защо изобщо ни трябваше да идваме в спешното и що за помощ е това да те оставят сам да се грижиш за пациента?
Това да му държим ръката и кофата за повръщане можеше да го правим и вкъщи. С тази разлика, че баща ми нямаше да е сдупчен от сондата и можеше още да е жив. Така, стоейки сами в залата и чудейки се какво да правим, забелязахме, че абокатът на ръката му започна да кърви. Викнахме медицинска сестра, която махна абоката, сложи лепенка на мястото и заключи: "Готов е".
Чакането в спешното продължи с надеждата, че ще настанят баща ни в някое отделение и най-накрая ще получи адекватни грижи и лечение. Дойде хирург, а по-късно и лекар от вътрешно отделение. И двамата казаха едно и също: "Този не е за мен". Потресващо и фрапиращо е, че никой така и не благоволи да ни обясни какво се случва. Единствено от разговорите между лекарите разбрахме, че баща ни е с илеус - частично преплитане на червата. И въпреки че знаеха какво му е, докторите не си мръднаха пръста. С две думи, не го приеха в нито едно отделение, едва ли не логиката им бе: този не е за никъде, дайте да го оставим да си умре тук. Около 20 часа състоянието на баща ми, който до този момент бе в съзнание, адекватен и постоянно искаше да пие вода, рязко се влоши. Чувайки писъците и виковете на близките му, медиците се активизираха.
Викнаха реаниматор. Значи 5 часа нищо не направиха, а като видяха, че "забели" очите, взеха да го реанимират. Беше прекалено късно. В 21 часа баща ми почина в ръцете ми. Поне лекарите да бяха направили някакви опити, да се бяха борили за живота му, тогава щяхме да ги разберем и да приемем загубата. Но при липса на всякаква реакция и каквото и да е действие, естествено е да ги обвинявам за смъртта на баща ми.
Обмисляхме да заведем дело, но като знаем, че няма нито един осъден лекар, се отказахме. Затова решихме да огласим случая с макар и малката надежда нашата изповед да повлияе спешната помощ наистина да е такава и пациентите да получават полагащите им се грижи и лечение, и дано по-малко хора да преживеят ужаса, който изживяхме ние, заключи Катя Янева.