По повод предаването "Училище мъчилище" по Пловдивската обществена телевизия гражданинът Димитър Стоев разказва за това какво е било за училището едно време.

Ето спомените на пловдивчанина:

Лошите спомени за училището нямат край! Тогава те бяха за нас като едно най-обикновено ежедневие, но днес, когато вече всичко е минало, понякога ми измъчват съзнанието колко неоправдани бяхме тогава.

Учителските показалки се ползваха от учителите като палки за побой над учениците, предимно по черепите ни. Вземаха ни страха без да подбират средства за това - търсеха се форми и начини за насилие.

Сутрин учителите заставаха на вратата на класната стая и питаха всеки влизащ ученик дали е закусил и какво. Задължаваха ни да носим от дома храна на бедните и гладуващите ни съученици.

През голямото междучасие едни и същи деца се оглеждаха кой закусва и му вземаха храната. Даже стояха и чакаха пред домовете на съучениците да им вземат храната и ги обричаха на глад.

На екскурзии, когато учителите ни караха да си носим суха храна, винаги се намираха едни и същи деца без храна и ни задължаваха да им даваме от себе си и да не си дояждаме заради тях.

Винаги, когато учител ни срещаше навън по улиците питаше няма ли за нас дневен режим и книжки за нас. За игра на джамини намаляха поведението. Вечер кината се охраняваха от дежурни учител.

Внезапно учители нахълтваха по домовете ни където живеем и ако ни беше по-широко, превръщаха стаите в занималня за бедни ученици, които нямаха условия за учене. Само за една седмица всичко ни беше изкрадено.

Самите учители оглеждаха къщата и гледаха да закачат нещо, особено акордеон, радио, грамофон и др. за нуждите на училището и ако не ги дадеш, не завършваш срока и даже оставаш да повтаряш.

В класните стаи всяка редица имаше внедрен доносчик и всичко което чуеше го пренасяше на учителя. Задаваха ни да правим съчинения, свързани с личния и семейния ни живот.

Всичко това и още друго едва сега го проумявам колко сме били манипулирани като деца, а всяка двойка и забележка в бележника се наказваше с побой от родителите ни.

Мъките ни нямаха край. Вземаха ни страха и се учихме не за знания, а за бележки!