36-годишният Павел Варадинов от Брестовица осъди България в Страсбург, че не му е позволила да оспори в съда глоба от 50 лева за неправилно паркиране в Пловдив през 2007 г. След 10-годишна национална и международна юридическа битка той доказа, че основателно се е борил за правата си срещу държавата, и това ще бъде единственото му морално обезщетение. Варадинов бе поискал 1000 евро компенсация, но Европейският съд за правата на човека постанови, че самото му решение би трябвало да бъде достатъчно удовлетворение. Все пак държавата ще трябва да му възстанови 300 евро за съдебни разноски.
В този казус прави впечатление както упоритостта на Варадинов, така и държавният инат, защото България сама си е признала, че е била в нарушение на конституцията чрез отказа си да допусне тъжителя до съд. На 16 септември 2007 г. той спрял колата си на улица в Пловдив и полицаи му направили акт за административно нарушение, защото преценили, че затруднява движението. Той подписал акта със забележката, че на това място няма пътен знак, който да ограничава спирането или паркирането. 
Пет дни по-късно му било издадено наказателно постановление за глоба 50 лв. и отнемане на 5 контролни точки. На 15 октомври 2007 г. Варадинов подал жалба в съда с обяснението, че нито е паркирал, нито е създавал опасност за движението по улицата. На 11 декември районният съд в Пловдив се произнесъл, че според действащия тогава чл. 189 на Закона за движение по пътищата глобите до 50 лв. не подлежат на обжалване в съда. 
При такъв отказ на правосъдие държавата сама отворила път на Варадинов към Страсбург, защото законът й авансово изчерпвал възможностите за защита чрез националната съдебна система. Още на 29 февруари 2008 г. жалбата била депозирана в европейския съд, пише "Сега". Оттогава започва съпротивата на държавата на европейски терен, която не спира и след като на 1 март 2012 г. нейният Конституционен съд определя спорния член 189 за противоконституционен. 
Тя се позовава на принципа, че решенията на Конституционния съд нямат обратна сила и важат само за бъдещи казуси. Според нея Варадинов трябвало да преглътне претърпяната несправедливост. Той обаче показал борбеност и Страсбург призна, че България е била длъжна да приложи пряко чл. 6 (право на справедлив съд) от Европейската конвенция за правата на човека още през 2007 г. 
Според чл. 5, ал. 4 на българската конституция "Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат". Европейската конвенция за правата на човека има характера на междуправителствен договор и би трябвало да се прилага пряко от съдилищата в България като част от вътрешното право, и то доминираща над противоречащите й национални закони.
Делото "Варадинов срещу България" (макар и по маловажен повод) има значение, защото показва, че държавата е склонна да нарушава както своята конституция, така и международните си ангажименти, за да погази и най-дребни права на своите граждани. То е насърчение за борбеност в защита на човешките права.