Разтърсващата изповед на един от оцелелите герои на Чернобил: Убодоха ме, но не потече кръв

Петро Хурин, един от стотиците хиляди "ликвидатори“, изпратени да овладеят последиците от взрива в четвърти реактор на АЕЦ "Чернобил“, споделя за трайните поражения върху здравето си 40 години след най-тежката ядрена авария. Днес 76-годишният мъж е един от малцината останали живи от своята група, работили в епицентъра на радиационното замърсяване през юни 1986 г.

Здравословното състояние на всички участници в почистването е трайно влошено, а мнозина вече не са сред живите. Хурин споделя, че от 40 колеги, изпратени от неговата фирма в зоната за ограничен достъп, днес са живи едва петима. По думите му оцелелите не умират от една конкретна диагноза, а от съвкупност от множество заболявания, причинени от невидимия враг.

По време на своята мисия Хурин е работил на 12-часови смени с багер, пренасяйки сух бетон и олово за изграждането на защитния саркофаг. Той си спомня за задушаващия прах, който променял цвета на респиратора му само за половин час. Само четири дни след началото на работата се появили първите симптоми: непоносимо главоболие и болки в гърдите; кървене и силен метален вкус в гърлото; пълно изтощение, което го оставило почти неподвижен.

Когато лекарите му взели кръвни проби, вместо кръв от пръстите му изтекла бледа течност. Въпреки очевидните признаци на облъчване, съветските власти забранявали поставянето на диагноза "лъчева болест“. Вместо това медиците вписвали "вегетативно-съдова дистония“ – термин, използван за прикриване на мащабите на радиационната катастрофа. През следващите месеци Петро преминал през редица болници и множество кръвопреливания.

Днес пенсионерът живее в Черкаска област със съпругата си Олга. Въпреки тежките болести, той намира утеха в музиката и поезията, докато продължава правната битка за получаване на специална пенсия за инвалидност като ликвидатор, пише БТА.

Животът на семейството е белязан и от друга трагедия – войната в Украйна. Внукът им Андрий, когото отгледали от дете, се завърнал от чужбина, за да защитава родината си, и загинал на фронта на 26-годишна възраст. Петро и Олга редовно посещават мемориала му, раздвоени между спомените за ядрения ужас от миналото и болката от настоящия конфликт.