Теодора Духовникова: Всички са изтрещели! 20 000 и никой не е с маска

Актрисата Теодора Духовникова е магнетична не само на сцената и малкия екран, оказва се, че е и сладкодумна разказвачка.

Познаваме я от знаковите роли в някои от най-популярните български филми и сериали през последните години - "Под прикритие", "Дървото на живота", "Дяволското гърло", "Вездесъщият" и други. 

Днес ще я представим в друга светлина. Публикуваме без редакторска намеса, пътепис на актрисата от посещението й в Лондон:

"Пътуваме към Лондон, имаме билети за Рики Джарвес. От вълнение имам чувството, че аз карам самолета. Не трепнах ни на турболенциите, ни на простотиите на част от сънарадноците ни. Желязо. Ще гледам Рики Джарвес, все пак. 

Приятелката ми, която живее в Лондон от хиляда години, ме пита - страхуваш ли се от ковид? Щото тука е като след войната миналия век - всички са изтрещели, всички са по улиците. Викам й, ти добре ли си, аз идвам от Гомората на ковид, мене няма какво да ме уплаши. 

В метрото към "Уембли" е фраш, жив човек с маска няма. Само аз. Гледам хората и се усещам как съм в някакъв тих, мисловен ужас - не бе, ти луд ли си, защо пипаш тази дръжка, не бе, недей, не се докосвай там, не, не, не, не си бъркай после в носа…, къде за Бога са ви дезинфектантите, кой изобщо е вашия английски Мутафчийски и на какво ви е научил до сега ?!? 

Стефан ми казва, че ако не се успокоя и още само веднъж го пръсна с дезинфектант - слиза на следващата спирка и на шоуто ще си ходя сама. Това ме респектира. Не искам да ходя сама. 

Влизаме в Уембли. 20 000 човека. 20 000. Никой не е с маска. Никой не е и през стол. 20 000 рамо до рамо, ред до ред. Излиза подгряващият комик. Всички се смеят, само аз се опитвам да се сетя кога точно се отделяха повече вирусни частици - при пеене или при смях. Решавам, че по моите отскорошни вирусоложки познания е от смях. Вече не ми е смешно. Погледът ми се размазва и сякаш виждам милиарди вирусни точки в генералска битка за носа ми. Викам си, край. Ей сега ще стане ясно дали съм едно от десет- нали, скорошните ми google вирусоложки познания сочат, че един от десет ваксинирани се разболява. 

Излиза Рики Джарвес. На празна сцена. По черна тениска и дънки. С петно на тениската. Това няма да го забравя. Толкова не му пука. Започва. Дезинфектант потъва някъде навътре в чантата ми. Забравям за бацилния въздух. Все пак човек не може да мисли за две неща едновременно. 

Цялото ми внимание е само в едно- да му разбера ши_ания английски акцент и да му хвана смешките. На половина успявам. Брутален е. Скандален. Не остави нищо свято - Бог, смърт, старост, дебели, Африка, гейове, спин, рак, лезбийки, бебета , майки, Хитлер…Викам си, добре де, на всички тия 20 000 човека, поне две от тия теми са им адски важни- как ще го изтърпят, че и да се смеят на тях? Смеят се. Смея се и аз. На моите си важни две. Срам ме, че ми е смешно и от това ми става два пъти по-смешно. 

Влизам обратно в метрото. Без маска. Всички там явно сме от Джарвес. Продължават да се смеят и да обсъждат нещо на красивия си език. Дори го играят смешно. В метрото. Викам си- то ако в Англия не се родиш с прилично добро чувство за хумор, то е все едно да се родиш марула някъде в тропика. Цяло метро, пълно със смеещи се хора на някакви ужасно забранени неща. Но, както каза Рики Джарвес- все още можем да се смеем. 

Ако на някой от нас му било обидно от всичко това…да си върнел билета на касата. Нямало проблем. Щял да си му го изплати. Големият проблем, казва нечовешкият човек в черната тениска, е, ако 30 години по-късно ви осъдят за нещо, което си казал преди 30 години. По дяволите, кой е такъв екстрасенс, че да предвиди след 30 години какво ще е неподходящо, да бъде казано днес ?!?

“You know, fish, chips, cup of tea, bad food, worse weather, Mary-fucking-Poppins. London!"