– София, здравейте. Разгарът на лятото е. Хващаме ли ви в лятно настроение или още сте подвластна на работния процес?
– Аз не съм съвсем в летен режим, въпреки че от много време не ми се беше случвало да не репетирам по това време. Това за мен е доста необичайно. Сега са ми останали само представления до края на юли.
Занимавам се и с много неприятния ретрограден Меркурий и битови проблеми – наведнъж всичко ми се развали вкъщи: климатикът, миялната машина, колата… Така че не е чак толкова лятно и ведро, колкото ми се искаше (смее се).
– Вярвате значи в ретроградния Меркурий?
– Аз вярвам по принцип в астрологията като точна наука. За мен има много истина там. А като виждам тези примери, които ми се случват – всичко започна да се разваля едно по едно в деня, в който Меркурий стана ретрограден. Как да не повярвам?
Въпреки всичко гледам напред към хубавите неща, които ми предстоят. Ще празнуваме 100-ото представление със Сашо Кадиев на "Игра за двама“. Ще бъде много хубаво и много интересно, защото ще е специално издание – ще сме трима в играта за двама (смее се). Сашо Кадиев ще бъде с две актриси – с мен и със Стефани Ивайло. Ще се включи и Иво Сиромахов в играта. Ще бъде различно и много интересно.
– В играта за двама има ли място за трети в живота?
– Има. В хубавия вариант "играта за трима“ е, когато третият е детето. Но има и по-лоши варианти, и те също са възможни (смее се).
– Като казахте детето – вашата Стефани Ирини как е?
– Интересни неща прави. Тя вече е на такава възраст, че става все по-забавно. На три години и половина е, ходи на детска градина.
Скоро имахме много хубав момент – бяхме на концерт на "Врабчетата“. Аз като малка също съм била част от вокална група "Врабчета“. Те имаха летен концерт, на който режисьор беше майка ми. Малката за първи път седя два часа и половина, което не очаквах, че ще издържи. Тя, освен че издържа и даже каза, че иска да се качи на сцената. Баба ѝ я качи, не аз.
Беше на сцената пред публика и беше много щастлива. Аз веднъж съм я качвала на голяма сцена в Народния театър, но нямаше публика.
– Явно от малка обича сцените?
– Оказа се, че иска на сцената. Аз въобще не съм я подтиквала. Тя сама стана да танцува по време на концерта и каза: "Искам на сцената!“.
– Вие ли сте по-строгата вкъщи?
– Да, строгичка съм, защото не давам да гледа толкова телевизия, колкото тя иска. Като всяко малко дете тя знае, че мама не дава да се гледа телевизия. Понякога, когато няма как, ѝ пускам, но като цяло гледам да го избягвам.
Сега много се смяхме. Купила съм си един фитнес уред от някакъв сайт – абсолютно китайски. Заварих я през нощта – взела го, прегърнала фитнес уреда и спи. Стана ми толкова смешно, че си казах: "Ще пробвам тази рецепта за отслабване, лягаш и спиш с фитнес уред“.
Снощи много се смяхме, като видяхме как го е прегърнала и спи.
– Тя ли е човекът, който ви зарежда дори когато ви е трудно и се прибирате уморена?
– Разбира се. Тя е човекът, който колкото може да те ядоса, толкова може и тотално да те зареди с чиста, хубава човешка енергия, която е незаменима. Тя е моят акумулатор на любов и хубава енергия.
– И, разбира се, предполагам и половинката ви?
– Да, разбира се. Семейството е нещото, което те спасява вкъщи, когато се прибереш след всичко, което си свършил и след всичко, за което си се ядосал през деня.
– Кога приключва сезонът ви в Народния театър и ще остане ли време за море?
– Сезонът в Народния приключва на 10 юли, но аз имам още няколко представления до края на юли. Ще играем "Игра за двама“ в летните театри – в Пловдив, в Стара Загора. Имаме още работа.
Много съм щастлива, че в Народния театър изкарахме нова премиера с македонския режисьор Свободан Унковски. Пиесата е "Скъперникът“ на Молиер. Получи се много интересен спектакъл. Никога не бях играла с толкова много хора на сцената – всякакви поколения актьори, от възрастни до много млади.
Главните роли са поверени на Валентин Ганев и Наум Шопов, които са страхотни. Салоните са пълни, хората го харесват. В Народния театър на голяма сцена отдавна нямаше такъв спектакъл, така че за мен това беше много интересен опит.
Но планирам и пътуване, което ми е много интересно. Една моя много любима приятелка от детството ме покани във Валенсия. Те са си купили къща там. Хем ще я видя, хем ще видя и Валенсия. Готвя се за едно хубаво приключение.
– Обичате ли да пътувате?
– Много обичам. Това е едно от най-любимите ми неща. Още от малка баща ми много ме е водил по различни екзотични дестинации. Сега, покрай работата, много пътувам и в България, и в чужбина. За мен е много зареждащо да откривам нови места. Как ще се разхождам във Валенсия на 40 градуса – не знам, но ще трябва.
– Има ли място, което не сте посетила, но много искате да отидете там?
– Да, имам много такива места. По-далечни са – Япония, Китай, Австралия, Нова Зеландия. Толкова са ми далечни, но точно затова са ми много интересни.
– В предишното ни интервю си говорихме, че ви липсва киното. А сега имате повод да се похвалите – роля в "Чамкория“. Как се случи?
– Това наистина си е за хвалба, защото се случи неочаквано, а беше толкова хубава изненада. Виктор Божинов ми се обади по телефона, покани ме на среща, даде ми текста и ми каза да си направя кастинг – самостоятелен запис.
Много беше смешно със самия запис, защото помолих един мой близък приятел, който има камера и е режисьор, да ми помогне със заснемането и да ми партнира с репликите. Текстът за кастинга беше един голям скандал, в който жената на Бай Славе го обижда през цялото време.
Докато снимаме с моя приятел, майка му живее отдолу и по едно време се обади: "Какво става, Софи, какво става?“. Аз крещях страшно много, защото това беше кастинг. Явно хубаво съм крещяла, защото накрая ме избраха, слава Богу (смее се).
Самото снимане на филма беше много интересно. Трябваше много да се променя външно, което беше трудно за мен, защото от сто години ходя с една и съща прическа. Подстригах се, бях с много по-къса коса, боядисаха ме в тъмно. Трябваше да бъда без маникюр и да си пускам веждите шест месеца преди това.
Беше жертва, която аз лично не бих направила в живота, но заради ролята я направих. Надявам се всичко да си е струвало. Със сигурност си струваше заради срещата с този текст. "Чамкория“ на Милен Русков е книга, която много харесвам. Бях зашеметена, че точно това е шансът ми да се срещна с киното – с този текст и с този режисьор.
Виктор Божинов е изключителен. Много изисква, но аз харесвам това, защото знае какво иска. А партньор като Малин Кръстев беше просто урок. Когато снимаш с такива хора, не само играеш – ти се учиш от тях.
– Казахте, че трябваше да се разделите с русия цвят. Ще го върнете ли отново?
– Вече го върнах, не можах да свикна. Бях много различна с тъмната коса. Някак си го приех като роля. В крайна сметка големите актьори толкова се променят за различни роли, че защо и аз да не се променя?
Във филма съм без грим, с тъмна коса, съвсем различна жена – майка на три деца. На снимките наистина се грижих за три деца, с които снимахме. Те бяха страхотни.
– Какво е да се грижиш за три деца?
– Трудно. Много трудно ми беше. Две момчета и едно момиче. През цялото време наистина бях в ролята. Освен че изглеждах по начин, по който не бих искала да изглеждам, трябваше да бъда и с трите деца. Беше тежко и се надявам това да се вижда от екрана, защото ролята има доста драматични елементи, които за мен бяха трудни. Надявам се да се е получило.
– Виждате ли какво си пожелахте и то се случи – искахте да не ви викат само за комедии, а и за по-драматична роля в киното, и ето.
– Абсолютно. Човек трябва да си пожелава. Много ми помогна режисьорът, който беше много взискателен към мен и затова много му благодаря. Драматичните сцени бяха тежки, но много интересни. Аз очаквам този филм и като зрител, и като участник, защото текстът и книгата са невероятни. Според мен това ще бъде събитие.
– По повод това, че каквото си пожелаете, се сбъдва – така ли е в живота ви?
– Човек работи за това нещо. Мечтае, но не стои да чака просто да му се случи. Аз винаги съм била така – не мечтая, докато лежа и чакам. Много съм искала да играя по-сериозна роля, в сериозен филм, в кино. И това се случи, но то е плод на работа.
Така е и с другите неща, за които съм мечтала. Когато мечтаех да играя в един от столичните театри, зад това стоеше много работа, за да стигна до мястото, за което мечтая.
– Представяте ли си на този етап от живота си да работехте нещо друго?
– На този етап само съм благодарна, че работя това, което работя. Наистина не мога да си представя какво би било. Аз съм учила журналистика, но беше абсурд да бъда журналист.
Първата година не ме приеха в НАТФИЗ и записах журналистика. Още тогава, в първата година във факултета, разбрах, че просто не ме бива за тази работа. Курсът ми беше с много интелигентни хора, много известни журналисти, но нещата, които вълнуваха тях, не бяха нещата, които вълнуваха мен.
– Сбъднахте ли голяма част от мечтите си до този момент?
– Продължавам да ги сбъдвам. Ако кажа, че съм ги сбъднала, звучи като на изпроводяк (смее се). Не, имам още много.
Например много искам да озвуча анимационен филм. Това е една от мечтите ми, която още не ми се е случила. Много имам желание да стане. Имам и мечти, свързани с пътуванията, за които си говорихме. Надявам се да ги осъществя.
– Освен за себе си вече мечтаете и за едно малко съкровище. Какви са мечтите ви, свързани със Стефани Ирини?
– Искам да е добър човек. Това със сигурност. Искам да я науча да бъде такъв човек. Да учи, да е ученолюбива. Това са моите мечти. Надявам се да станат и нейни, не само мои. Най-вече искам да бъде добър човек. Ако има добро възпитание и добра среда, мисля, че нещата са много по-благосклонни за един млад човек.
– В днешно време все по-трудно ли стана да бъдем добри хора?
– Много трудно става. Особено като отворя Facebook, направо не мога да повярвам каква е тази жлъч. Защо хората нямат друга работа, освен да плюят във Facebook? Това наистина е ужасно. Много се ядосвам на това.
Хората се озлобяват от безпаричие, от неуредици, от държавата. Много е трудно да запазиш това – да бъдеш добър човек. Но според мен е много важно и трябва да се стремим към него.
– Каква е вашата рецепта да запазиш себе си като добър човек?
– Не знам дали мога да давам рецепта, но е важно да гледаш по-положително, да се радваш и на успехите на другите, да оценяваш техните успехи, да се радваш и на своите. Не само да искаш, а да се трудиш. И да си благодарен за това, което имаш.
Интервю за в. "Телеграф"