Но и с футбола се случи същото, както и с журналистиката - романтичното време мина. Ценностите се сменят през минути и е трудно да ги погледнеш, камо ли да ги прегърнеш.
Но най-хубавото е, че екипът на Ботев все още е жълто-черен. Всичко друго беше сменено, демонтирано, подменено, но цветовете останаха. Отидоха си легенди, но цветовете останаха. Това дава някаква надежда, че Ботев не е умрял и след време отново може да бъде жълто-черен и по дух.
Затова и аз - като ботевист, се озъртам за клубния дом. Няма дом. Имаше и на него гледахме легендарни играчи от европейска класа - собствено производство. Цялото щастие на този свят, цялата мъка на този свят, всичките мечти на този свят бяха събрани в този дом.
Затова съм от ботевистите, които не ходят на мачове по тренировъчни бази. Там няма нито щастие, нито мъка, нито мечти. Не може да има жълто-черен дух, ако няма дом, който да приюти болките и надеждите му. И с най-добрата тренировъчна база Ботев е кръгъл сирак. Защото ги няма хиляди ботевисти, които може и да не се интересуват с кой крак е ритнал топката поредният гастрольор, но могат да топлят клубния дом.
И затова съм ботевист до там, където усещам, че някаква група е приватизирала жълто-черната идея и търгува с нея - агитки или началници да определят как да обичаме и колко да обичаме. Тогава пак съм ботевист, но без дух. Върнете ми жълто-черния дух!
В края на годината се режат торти, дават се обещания. Така направиха и в Ботев. Хубаво е. Малко топлина и приказки за общия дом. Много е хубаво. Но ако не довършите стадиона, майната ви!
Не звучи романтично, макар да бях от агитката и обичах онзи Ботев. Играчите бяха нашите богове. Сега не ги познавам, тъй като се отбиват за два-три месеца и си тръгват. Но и тях бих гледал с удоволствие, ако ми позволите да си остана жълто-черен по дух.