Преди повече от половин век една случайна среща променя живота на Мари Врина. През 1973 г., когато е едва на 13 години, нейните родители канят у дома младо българско семейство, пътуващо на автостоп из Франция. Тогава за първи път чува българска реч — и повече никога не я напуска, разказва за нея "Deutshe Welle".
Днес проф. Мари Врина-Николов е един от най-известните преводачи на българска литература на френски език и преподавател по българистика в Националния институт по източни езици и цивилизации (Inalco) в Париж. Тя е превела над 30 български автори — от Йордан Йовков и Иван Вазов до Георги Господинов и Рене Карабаш.
За Деня на народните будители: “Хубаво е като идея, лошо — когато се използва националистически"
"Денят на будителите е хубав като идея, защото идва от стремежа към суверенитет и просвещение. Но е лошо, когато се използва с националистически мотиви“, казва проф. Врина-Николов.
"Затова се отнасям малко дистанцирано към тези празници.“
В Inalco, където се преподават повече от сто езика, тя се чувства "в уютен микросвят“.
"Може би затова още на 13 реших, че българският ще бъде моят език. Исках да го говоря като българите, исках да живея в България. Вероятно имам нужда от другостта“, споделя тя.
Професорката признава, че изкуственият интелект вече променя начина на преподаване и превеждане.
"Вече не давам домашни съчинения, защото не знам кого оценявам. Не можем да забраним използването му, но студентите знаят, че не трябва да му вярват напълно. Опасността е да спрат да мислят“, казва тя.
По отношение на превода, Врина-Николов е критична към практиката издателства да използват ChatGPT и после да наемат преводачи само за редакции срещу по-ниско заплащане:
"Това е началото на края.“
"От пет години насам френските издатели се отвориха много към българската литература. За две години преведох шест книги – нещо, което ми се случва за първи път“, казва тя.
Все по-често и преводачите получават заслужено признание:
"Виждам как рецензиите вече споменават преводача редом с автора. Това е хубав знак – защото нашата работа също е творческа.“
"Още от първите страници усещам дали един текст ме зове за превод. Това вътрешно вълнение идва от езика“, обяснява Врина-Николов.
Сред най-силните книги, които е превеждала, са "Поразените“ на Теодора Димова, "Кротките“ на Ангел Игов, "Балканска рапсодия“ на Мария Касимова-Моасе и "Лавандуловото момче“ на Бюрхан Керим.
"Имам нужда непрекъснато да се връщам към миналото, за да размишлявам върху настоящето.“
Първото ѝ пътуване до България е през 1976 г.
"Най-силното чувство беше страхът – че с нещо, което ще кажа, мога да навредя на приятелите си или да не ми дадат виза повече. Този страх витаеше навсякъде.“
Тя си спомня и усещането за “скрита, но осезаема корупция" и мрачното впечатление на страната тогава:
"София беше сива, еднообразна, без светлина. Сега е пъстра, оживена, южна. И се надявам един ден да бъде още по-разнообразна.“
"Не съм оптимист. Крайната десница набира сила в Европа – хора, които мразят другия, защото е различен. А едно общество трябва да се учи как да борави с разнообразието – това е богатство“, казва Врина-Николов.
Тя цитира Георги Господинов: "Нашата памет не е само за това, което сме преживели, а и за това, което четем.“
"Литературата трябва да превръща историята в памет. Когато спрем да разказваме, губим човечността си.“
За Европа: “Общите ценности визират човека"
"Вярвам в една по-социална Европа – тази, която може да се защити и която учи младите на общи ценности“, казва тя.
"Много се говори, че Европа ‘забранява’ и ‘иска’. А всъщност – тя означава свобода и уважение. Моята свобода спира там, където започва свободата на ближния ми.“