Достена Лаверн: Всички имаме нужда от самочувствието на Анастас, че сме напълно съизмерими с останалия свят

Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Пловдив" с антрополога д-р Достена Лаверн, за артистичния свят на един от най-ярките пловдивски художници Анастас Константинов.

На 17 март в 18:00 ч. в Залите за временни експозиции на Градска художествена галерия - Пловдив, ул. "Княз Александър I"№15, ще се открие голяма изложба на художника Анастас Константинов (1956-2017) по повод 70 години от неговото рождение. Изложбата ще бъде с вход свободен и ще може да се разгледа до 7 април 2026.

Г-жо Лаверн, нека си спомним за личността на Анастас! Какво го правеше по-различен от колегите му художници в Пловдив?

Аз не мога да кажа с какво той е бил по-различен, защото не съм познавала и всички негови колеги в Пловдив, но Анастас определено беше личност, която не се забравя. Много спонтанен, жизнен, колоритен, артистичен. Изобщо това, което страшно много липсва в момента някак си на Стария град присъствието на неговата личност, защото той не оставаше безразлични хората. Разбира се, беше и много избухлив, общо взето не се харесваше на всички. Това го знаят много хора от неговата гилдия. Но може би това е, защото един творец, който е колоритен, не може да остави безразлични хората. Много хора го обичаха, но някои не го обичаха. Той беше просто себе си и според мен, изключително харизматична личност.

Имаше малко по-хаплив език, като че ли? Например, той изказваше по-особено мнение за съвременното изкуство, по-специално за модерните инсталации, за известни наши художници. 

По-скоро беше спонтанен. Аз бих казала, че беше човек, който не си мереше приказките, както биха казали старите хора. Но това е колорита на един творец. Той гори в творчеството си, в собствения си мит, в собствения си път на екстраординарен човек, извън рамките, извън стандартите. Така че това е нормално. А що се отнася до съвременното изкуство, това, което е много интересно за Анастас е свързано и с неговото творчество. Но той изцяло се вписва в тази почти хаотична стилистика на съвременната живопис. Боравенето с хаоса е негова основна характеристика, но той никога не се подаде

на безсмислието, на нихилизма, на тази притворност на съвременното изкуство, която го прави отричащо се от смисъла, отричащо се от горенето на човека като творец в това, което прави. Но съвременното изкуство има за какво да се критикува и според мен това все повече се прави и в световен мащаб. Анастас не се подаде на мимикрията, т.е. на това да подражава на типа съвременно изкуство, което примерно ти си харесал в един или в друг аспект. Той просто беше себе си.

Гледайки неговите картини понякога си мисля, че той като че ли е бил до известна степен повлиян от Салвадор Дали. Права ли съм? Дали има нещо, което може да сравним между двамата?

Сюрреализма на Салвадор Дали е повлиял на страшно много художници. Можем да кажем, че се намират елементи и при Анастас, които можем да намерим при Салвадор Дали. Но при Анастас тези елементи не са подражателски, те не са формалистични. Връзката с тракийските символи, с християнското изкуство, въобще с енергията и аурата на тази земя при него има връзка със сюрреализма, а и постмодерният елемент вече с по-късния етап в развитието на изкуството. Т.е. при него всичко това идва от желанието да направиш метафора с образа, но без това да е просто елемент, който се заема от някъде, а като момент, който евентуално му е харесал. Да, тези лица, маските, които се свалят, каменните лица и т.н. Има моменти в картини, като "Евхаристия" или като "Харизма", където можем да намерим някак си построяването на този извънреалистичен свят, или сюрреалистичен. Но сюрреализмът не е доминиращото при Анастас.

Добре е да споменем къде са показвани неговите картини. И какво е било нещото, което го е ласкаело, поради което той не се е интересувал особено от мнението на негови колеги художници? Чувала съм това за него, но може и да греша.

Не знам дали не се е интересувал или просто това е един начин човек да освободи себе си в изкуството.

Но като че ли малко клони към егоцентризъм?

Да, всички творци са изключително егоцентрични. Човекът творец е сътворец, заедно с висшите сили на този свят. "Хюбриса", т.е. това, което древните гърци наричат преминаването на границата между човешкото и божеството, понякога в трагичен аспект, е много характерен за всички творци. Затова обикновено те имат и трагични съдби. Когато ти твориш и залагаш живота си на карта, защото тук не става дума просто за някаква работа, тук става дума за нещо, с което ти гориш денем и нощем, тогава егоцентризмът е нещото, една от силите, една от енергиите, които те зареждат и същевременно те убиват. Така че да, това е така за всички големи творци.

А иначе картините на Анастас са показвани в престижни изложби, в много големи арт-панаири, в Арт Маями, в САЩ, в други места, в Питсбърг, големи колекционери са притежатели на негови картини. Той успяваше да излъчи едно самочувствие, което не е това самочувствие на българина, който трябва да се причисли някъде, а самочувствие на човек, който може да се съизмерва с творци от целия свят. Това е може би неговият подвиг до някаква степен. Дори и това, че той успява да осъществи мечтата на живота си, която му коства изключително много енергия и сили. Това е галерията "Анастас", тя сама по себе си е произведение на изкуството.

Когато съм ходила в музеи в цял свят, и във Фондация "Гугенхайм" и т.н., аз мога да сравня и да кажа, че въпреки че става дума за една малка площ, тя е изключително произведение на изкуството с мозайките си, с подземните галерии, въобще с цялата атмосфера, която е изградена вътре. Да не говорим, че намерената вътре археологическа находка, този артефакт на този древногръцки поет, елински поет, която е заложена в галерията, също е изключително притегателно.

Това е самочувствието на Анастас. И затова, според мен, в момента тази изложба много ни трябва на нас като българи, като хора, които са родени в Пловдив или са въобще пловдивчани. Защото Пловдив е един космополитен град. Пловдив е град на Космоса и на световното ниво. И Анастас се опитваше да се съизмерва именно с тази величина, с величината на вековете, с величината на предишните поколения. И макар да е имало изблици или приказки, които е изричал, след малко той може да съжали, може да каже нещо друго. Анастас беше едно много чувствително същество, което в дълбочината си беше дете. Той беше едно голямо-голямо дете, с отворени очи към света, и разбира се с егоцентризма на децата, понякога дори с наивност, с пресметливост, понякога с всичките си тези черти, но от всичко това остава изключителният път на един много сериозен творец.

Жалко е, че галерията му още е затворена. Може би е време вече да се отвори и да се види. Но май това е вече друга тема.

Ами да, това е така. Проблемът в България и в полето на културната политика тук, в нашата страна, е, че ние твърде малко инвестираме в култура изобщо и в това да покажем най-ценните, най-автентичните моменти в нашата култура. Защото първо, средствата за култура са малко, а второ заради самата държавна политика, Националната ни стратегия за култура е недостатъчно оформена и нямат принципи и механизми, по които да каже да се помогне на този тип галерии и те да могат да приемат публика. Примерно Еми, неговата съпруга, с какви средства и с каква сила като персонал и като логистика може да се справи с нещо такова? За мен това е работа и отговорност на Министерството на културата, на Общината и т.н. Не ги обвинявам аз, в никакъв случай, знам колко е трудно в момента в България въобще да се работи в тази сфера, но става дума за държавна и въобще за политика.

Нека да кажем сега какво точно ще видим на тази изложба, колко платна? И нека малко повече да поговорим за неговия почерк като художник!

Изложбата ще покаже платна, които може би пловдивската публика въобще не е могла да види досега, особено Питсбъргския период на Анастас, когато той е творил в САЩ, последните му пет години. Една творба мога да спомена, която се нарича "Усмивката на Макензи". Изключително вълнуващо е, защото става дума за едно момиченце, афроамериканче, което Анастас вижда на улицата и една усмивка успява да провокира тази много, много, много вътрешно заредена с енергия и светла картина, която в момента Еми рамкира и ще покаже. Тя не е била показвана досега.

И много други, които не са показвани, които са били в частни колекции, в колекции на галерии в други градове в България. Ще видим картини и от по-ранния му период, и от периода, който може да се нарече Апокалиптичен. В текста, който аз подготвих за изложбата, разказвам за този период. За първи път се срещнах с картини от този негов момент, да кажем края на 80-те, началото на 90-те години, когато за първи път влязох в неговата галерия.

И тогава усетих, че това е бил един изключително труден, същевременно много важен период за твореца. Тогава съмнението, вътрешното напрежение, желанието да се проправи път към нещо ново, е много силно, но и мракът и тъмата присъстват едновременно. Изобщо, ако говорим за почерк в неговото творчество, това се избистря вече в 90-те години, когато започват много ярко да се проявяват християнските символи в платната му. А платната му, повечето от тях, са по-монументални, по-големи като размери – нещо, което не беше характерно по това време за българската живопис. Това е присъствието на божествения и на демоничния свят едновременно в неговите произведения. Едно огромно напрежение, което се създава в това са съприкосновения между горе и долу, между божествено и демонично. Лицата на светците, които той рисува, които ще видим също в тази изложба, са сякаш една проглеждаща към Бога материя. Те са от една страна много духовно заредени, от друга страна, в тях има плът, материя, натрупване на пластове бои, които създават усещането за нагнетяване на материята, за проникването на духа в най-тъмните ъгълчета на битието и на човешката реалност. Периодът, който следва, след 2000 г. особено, това е един период на избухване на цветовете. Аз даже бих нарекла този период "възкресение на цветовете". Голямата свобода на Анастас е боравенето с цвета, експресията. Тук вече много по-ярко присъстват символите, свързани с тракийското наследство.

Слънцето, колесницата, жреците, йерогамията, т.е. този свещен брак, който е характерен за тракийската култура. И все повече и повече слънце и цвят прониква в неговото творчество с течения на годините. И това е нещо, което е плод именно на пътя на един творец. На това, че всяка промяна, всеки жест, всяка четка е изживяна и всъщност е изстрадана, а не е просто маниер, желание да сменим стила, за да се харесаме на еди-кой си и т.н.

В този период той може би е повлиян и от политическите събития? Точно тогава е имало може би освобождаване на духа, след падането на комунистическата власт.

От 1989 година, да, може би. Да, Анастас е известен и с това, че преди падането на режима неговата картина "Червените прасета" и други картини са критикувани, защото той е бил доста непокорен. Но той остава непокорен и след това. Затова са и неговите изказвания за съвременното изкуство, дори що се отнася и до опита на западните културни среди да ни подчинят в едно подръжателство или някак си в ролята на хора догонващи. Той не се съгласи с това до последния момент. И затова остана да работи повечето време в България. Ходеше в САЩ, имаше много покани, в Питсбърг особено, но никога не е оставал да живее единствено и само навън въпреки това. Защото той чувстваше, че силата, която е неговата основна зареждаща структура, е тук, в България, и то в Пловдив.

А колко платна ще видим на тази изложба?

Честно казваме, не бих се наела да кажа точната цифра, защото все още някои платна се подготвят. Но и двата етажа на галерията, която е в центъра на града, ще бъдат посветени на изкуството на Анастас, така че това ще е една доста мащабна изложба. Смятам, че е време да си спомним за него, да си спомним и за самите нас. Защото е важно да си спомним какви творци е излъчвало и продължава да излъчва културното пространство в България и в Пловдив. Т.е. ние имаме нужда от това самочувствие, което беше самочувствието на Анастас. Може някои да са се засягали от неговия егоцентризъм или от неговото самочувствие или от безпардонността му. Но всъщност, ако вземем хубавата страна, а ние всички имаме нужда от нея, това е усещането ни, че сме напълно съизмерими с останалия свят, че сме хора с автентична и уникална визия. И това е нещото, което можем да вземем от него и за което трябва да си спомним чрез него и за самите нас.

Но това самочувствие на творците, които са толкова изтънчени и чувствителни хора, се мачка постоянно от политиката, която нашата държава води спрямо тях, за съжаление, макар че това не е най-добрият финал на разговора ни.

Защото не ценим достатъчно това, защото и в целия свят, аз не бих винила само нашите политици, парите са тези, които определят ценността на нещото. Но ние вече сме свидетели на голямата криза, която настъпва в тази парадигма и в този свят. И именно заради това е хубаво да си спомняме за културните ни ценности. Защото, колкото и банално от една страна да звучи, всъщност това е, което може да ни спаси. Човекът не е същество, което може да оцелява само от храна и консумация. Той е творящо същество, същество, което има нужда да произвежда смисъл.