Към мен имаше интерес от ЦСКА по едно време, но аз приех предложението на Паоло Динучи за Ботев (Пд). Много ме навиваха и моите съиграчи Иван Говедаров и Васко Василев. Викат ми: "Няма какво да се моташ, отивай."
Бях доволен от условията. Най-голямата ни звезда Божидар Искренов получаваше 10 000 долара заплата. Аз взимах малко по-малко. В Кубан заплатите не бяха по-лоши, но проблемът беше, че там в 300 дни от годината живеехме в лагерна обстановка. А вече имах малка дъщеря и млада съпруга. Бяхме по цял ден затворени на базата. Писна ми казармения начин на живот.
Често се коментира и, че някогашните футболисти обичали да си пийват. Това знаеш ли защо ставаше? Постоянно живееха на базата. Те на практика нямаха личен живот.
Българските играчи за разлика какво правят: тренировка, отива вкъщи, на кафенце, с гаджето и т.н. А в СССР? От базата те пускат само в неделя и то за няколко часа. Вечерта трябва да се връщаш. И ти за тези броени часове кое по-напред да направиш - с приятелката ли да се видиш, да пийнеш едно-две и да разпуснеш ли?
Чувствах се добре при "канарчетата". Още тогава обичах да играя по начин, който е най-модерен сега. Мануел Нойер тогава беше хлапе, когато аз използвах крака и действах почти като либеро на терена. За което отнасях и доста критики от треньорите, де. Беше непознат прийом за онова време.
Това им набиват в главите и на сегашните ми възпитаници : "Не се плашете да излизате напред!" Да може да ги прехвърлят 1-2 пъти, но ще спасят поне по 100 гола на сезон. При моите няма излизане един на един.
Пламен Гетов - един футболен маестро, много пъти съм го разочаровал. Само му се чудех с тези малки крака как бие такива тупалки.
Имам само едно участие в пловдивско дерби - 1:1, на 18 април 1992 г. Не помня детайли от отделните мачове с Ботев. Помня едно гостуване на Левски, в което паднахме с 1:2 (22.02.1992 . б.р.). Беше студ, сняг, съдия беше Любе Спасов. "Сините" ни биха с два гола на Наско Сираков, с когото после станахме големи приятели. Второто му попадение беше в 90-ата минута от дузпа. С боса на клуба Паоло Динучи останахме приятели и след раздялата ми с Ботев. По-късно даже Паоло купи моето куче - един красив ротвайлер. Ходих му на гости в цеха му за колбаси горе - на "Хладилника".
На "Лаута"
В пловдивското Локо ме взе Николай Гигов. При "смърфовете" отидох, защото не исках да съм резерва в градския съперник. Но и там рядко ме пускаха в игра. Не мисля, че съм отстъпвал по качества на Васко Василев, който дойде от Хебър (Пз).
Няма да забравя гостуването ни в Оксер за Купата на УЕФА. Първата среща в Пловдив завърши 2:2. Мислех си, че ще бъда титуляр на реванша. Но треньорът Атанас Драмов отново ме пренебрегна. Василев имаше проблеми със зрението, а мачът на "Абе Дешан" се игра късно - приключи почти в полунощ. При всеки корнер Васко увисваше, а домакините бележеха гол след гол. И ни убиха със 7:1.
Малария едва не убила Юлиян Джевизов в Танзания
Дойдоха и най-екзотичните сезони в състезателната ми кариера. С помощта на Йордан Стойков - Бумбо, поиграх в Кения и Танзания. С мен беше бившият халф на Локо (Пд) Юлиян Джевизов. Страхотен техничар, виртуоз. Представяше се отлично, но за съжаление заболя от малария.
Който измисли ваксина срещу тази болест, ще вземе Нобелова награда. Българският посланик в Найроби ни даваше хинин с шепи, но не помага. Ако отровата попадне в кръвта, си загубен. С Джевизов си седяхме на верандата един до друг, за пет минути получи 40 ухапвания от комари. Едва не го убиха! За щастие го откараха веднага в болница и го спасиха момчето.
С танзанийския Малинди спечелихме Купата и Суперкупата на страната. Завършихме седми в първенството. Стигнахме до четвъртфинал за Купата на Африка - нещо като еквивалент на Лига Европа. Целият континент обиколихме.
| | |||||||||||||||||