Отишъл си е Велко Парашиков – един от последните чешити в този град. Остана може би само Стефчо Автографа.
Да си спомним за Мильо и Цариградски.
Последните години го виждах все по-рядко. И тези, които го познаваха, отдалеч го заобикаляха, за да не ги спре и поиска пари за биричка.
Някъде през 80-те години го виждах почти всеки ден. Той идваше при Кико Папазян – поет и редактор в Радио Пловдив, носеше стихове, нещо си говореха, после отиваха да пийнат зад Радиото. Какво си говореха – не знам. Един безспорен поет и един странник, когото повечето пловдивчанин приемаха като откачалка.
Един ден Велко ми даде визитка, още я пазя някъде. На нея имаше само три думи – ВЕЛКО ПАРАШИКОВ – ОБЩЕСТВЕНИК.
Едва ли има друг човек с такава визитка. А артистичният му псевдоним беше ТЕЛБОД. С него се подписваше под епиграмите, които съчиняваше. Пишеше и поезия.
Отвреме навреме Кико пускаше в радиоалманаха за култура и изкуство "Марица“ стихове от Велко.
Един ден някой реши, че името на Велко Парашиков уронва престижа на Радио Пловдив.
Тогавашият главен редактор Константин Дуфев трябваше да изпълни екзекуцията. Отиде при Кико и му обясни, че името Велко Парашиков не трябва повече да звучи в радиоефира. Кико се бори мъжки, показваше стихове от Велко и питаше: "нима това не е истинска поезия?“
Дуфев предложи компромис – да му се пускат стихове, да му се плаща хонорар, но под друго име. Името дразнело. Някакъв важни хора питали защо по единственото пловдивско радио се чува името на един луд?
Кико извика Велко и му обясни ситуацията. Велко се изправи и каза городо, че не може да използва друго име. Или Велко или нищо.
Така поезията му остана на улицата. Целят град научи, че е репресиран от Константаин Дуфев, известен като Дуфето. Бого да го прости и него.
Скоро Констанатин Дуфев претърпя злополука. Качил се да бере круши на едно дърво в двора на вилата си в Орехово. Клонът се счупил, той паднал и така се натъртил, че не можеше да ходи.
И тогава Велко разнесе из града отмъстителна епиграма. Помня я след 40 години:
НО СТИГА МИ ТАЗИ НАГРАДА,
ДА ВИДЯ КАК ДУФЕТО ОТ КРУШАТА ПАДА.
Някой ми разказваше един по-стар епизод от живота на Велко, който съм запомнил.
Преди една Нова година той започнал да организира познатите си пловдивски художници да се съберат в уречен час в кръчмата "Пловдив“. Чудели се те дали да го послушат, пък се кандърдисали. И се събрали на една маса. И Велко между тях. И някой казал – да благодарим на Велко, че ни събра. Никога не сме бели толкова много на една маса. И някой пуснал "шапка“ - да съберат пари за ново сако на Велко, че ходел като прошляк. Събрали пари и го облекли.
Дали в историята на Пловдив има друг такъв необикновен жест?
В началото на новия век, по време на кампанията за втори мандат на
Петър Стоянов, някой измисли Конкурс за есе в подкрепа на пловдивския президент. Финалът беше във фоайето на Театъра. Излизаха интелектуалци, четяха есета и получаваха аплодисменти.
Изведнъж излезе Велко. Някои изтръпнаха – страх ги беше да не се опорочи хубавата ПР акция. Това, което и аз чух с ушите си, бяха размисли на един талантлив човек. Имаше нещо несъвместимо между оръфаната му външност и мъдрите думи.
С право му дадоха първа награда. Говореше се, че ще е каса бира...
Доколкото си спомням,
Петър Стоянов одобри името на победителя...
Из спомените на Евгени Тодоров