Преди две години написах почти същото, което ще напиша и днес – продължава неуважението на журналистическата гилдия към статуетката за журналистика в наградите "Пловдив“. Тогава, като член на комисията, поех част от вината за явната несправедливост, защото няма състезание, защото не уважаваме професията си, защото искаме признание, но пръста не си мърдаме, за  да го заслужим.Това е катастрофа.

И катастрофата продължава, тъй като гилдията не показва никакви съпротивителни сили, не се бори за уважение, безразлична е към шанса да заслужи повече доверие и търси единствено основания за самоунижение.

Наградите се връчват тази вечер. Победителите ще се качат на сцената на Драматичния театър, ще кажат няколко думи, ще благодарят на когото трябва и ще започне дежурното одумване - кои са били прецакани и защо.

Само че прецакани журналисти няма да има. Самата гилдия е прецакана. Номинациите са малко и, с малки изключения, извън обсега на същинската журналистика. Гилдията не обръща внимание, или изобщо не й пука, че в последните години наградата се връчва само на колеги, които пишат, говорят и показват картина от културни събития. Около 150 журналисти остават извън обсега на статуетката. Това означава, че ако си отразил две изложби или едно представяне на книга и си заснел културно събитие, имаш не само шанс да те номинират, а и направо да спечелиш. Сред тазгодишните номинации са документален филм за проф. Анастас Славчев и публикация за културно събитие във Виена.

Печелил съм наградата като спортен журналист, присъждаха я на колеги, работили върху общинска тематика, връчваха я за публицистика. Наградата е за значимо писане и говорене, без значение по каква тема. А не за халтури, произведени с общински пари, каквито случаи има – общината спонсорира проект и после си го награждава. Може да е така и в другите раздели.

Но няма съпротива. Статуетката за журналистика винаги е била подхвърляна, подритвана, одумвана. Защото преди да загубим уважението, сме загубили себеуважението.

Връщане на стария формат с условия за реално състезание, а не толериране на общински любимци. Ако и това не помогне, всичко е загубено.

Дръжте се и за двете златни правила. Първото - каква е класата на този, когото предлагаш, и какъв е капацитетът на оценяващите. И второто - какъв е авторитетът на предлагащия – човек, група, медия.