Лекар от ВМА: Срещата със смъртта не е нещо необичайно за хирурга

Преди 22 години, още като студент, Цветан Станимиров получава възможност, за която не е и мечтал - да прекрачи прага на най-старата военна болница у нас.

"С приятно вълнение прекрачих прага на Военномедицинската академия. Винаги съм имал афинитет към хирургията и желание да бъда хирург. Дори не съм си и мечтал, че ще започна работа тук. Просто исках да бъда добър лекар", споделя майор д-р Станимиров, който е коремен хирург във ВМА, пред NOVA.

Д-р Станимиров не нарича себе си "герой в бяло". Но сбъдвайки детската си мечта да е хирург, всъщност завоюва победи всеки ден – срещу смъртта. Десет години след първия си работен ден тръгва и на своята военна мисия номер 1 зад граница – в Афганистан.

"Срещата със смъртта не е нещо необичайно за хирурга. Военният травматизъм обаче, бойната травма – това е нещото, което беше различно. Най-често взривни травми се срещаха в Афганистан, вследствие на импровизирани взривни устройства, поставени по пътища и автомобили", разкрива медикът.

Нито ужасът, който ги заобикаля, нито директната среща очи в очи между живота и смъртта не посяват страх в екипите от български хирурзи. Нито на тази, нито на последващите две мисии, на които дългът призовава майор д-р Цветан Станимиров.

"Имало е случаи с нападения с взривни устройства, с ракети. В непосредствена близост до мястото, на което съм бил – 50-100 метра. Не съм имал страх от гледна точка на това какво ще се случи с мен. Когато човек е на мисия половин година, семейството му липсва. Връщайки се, оценяваш, че си оцелял", споделя той.

Опитът зад хирургическата маска обаче не му помага и до днес да открие отговора на въпроса: коя битка със смъртта крие повече рискове – тази на военното поле или с COVID-19 на родна земя. "Има доста сходства. Терористите обикновено са невидими или се стараят да бъдат такива. Тук също имахме среща с един невидим убиец - вирус, който не беше познат за човечеството", посочи д-р Станимиров.

Равносметката след 22 години: нито войната между хората, нито тази с природата биха могли да го разколебаят по пътя да бъде добър лекар. "Ние сме живи хора. И едно "благодаря" от пациент, когото сме излекували, да видим една усмивка на лицето му и че си тръгва със задоволство, че е спасен животът му, че не изпитва болка и страдание – за нас това е най-ценното", обяснява той.