Бащата на Сияна - Николай Попов направи пореден трогателен пост за това какво се случва с родителите на загиналите деца по пътищата на страната след катастрофи. Ето какво написа той във фейсбук
Не зная дали сте напълно наясно какво се случва с нас – родителите на убити деца.
Пиша това не за съжаление, а за да бъда разбран.
Събуждаш се. Всичко е нормално.
Телефонът звъни и за секунди разбираш, че здравото ти, щастливо дете – отишло на училище, до магазина, на ваканция – е загинало.
Животът ти свършва на мига.
Ад. Болка. Мъка. Буца в гърлото, с която живееш всеки ден.
И още преди да осъзнаеш какво се е случило, започва гаврата.
В моргата ти подават визитки.
Адвокати.
Пред "Пирогов“ дори стои "дежурна“ G-класа.
Някои родители се връзват. Подписват договори, с които огромна част от обезщетението за детето им отива за адвокати.
Не е лошо да имаш защита. Лош е начинът – брутален, нагъл, нечовешки.
Понякога ти предлагат и пари, ако нямаш за погребението на детето си.
После започва вторият кръг на ада.
Месеци. Години.
Разследването не се движи от разследващите, а от вещите лица.
Експертизи се бавят с месеци и години.
От стотици вещи лица в страната, делата се въртят около 20–30 "избрани“.
Ако не са взели пари от другата страна, понякога ги искат и от теб – чрез адвоката.
Минава време.
Родители се разболяват.
Много умират, без да дочакат присъда.
С години влизаш в съдебната зала и слушаш как детето ти е умирало.
Как е агонизирало.
А ти стоиш и слушаш. Безсилен.
След 5–6 години – ако имаш "късмет“ – идва присъда.
Обикновено смешна.
Условна. Лека. Общежитие.
Не търсиш мъст.
Търсиш справедливост.
За да не умират други деца.
После обжалване.
ВКС.
Годините стават 10.
Накрая – окончателна присъда.
Всичко вече е забравено.
Получаваш някаква сума, която често отива за лечение на онкологични заболявания, отключени от болката и стреса.
Ако си жив – си полу-човек.
И дори тогава не свършва.
Има случаи, в които убиецът продължава да върши престъпления от затвора.
Заплахи. Закани. Палежи.
И ти сам ставаш разследващ, прокурор, адвокат, защото вече нямаш вяра в никого.
Тук е така.
Жалко.
Тежко.
Грозно.
И точно затова не спирам да говоря.