Шестокласничката от "Яне Сандански" Йоанна Канева е големият победител в конкурса за есе "Българин да се наричам", организиран от район "Южен" по 140 години от Освобождението на България, предаде репортер на Plovdiv24.bg. Нейният "Разказ за една череша" е категоричен фаворит на журито.
"Това есе веднага се откроява от останалите, грабва вниманието", коментира и кметът на района-организатор Борислав Инчев. Веднага след Йоанна се нарежда седмокласничката Юлиана Тодорова, а на трето място е Радостина Тренчева (11 клас). На 6 март ще бъде официалното награждаване на всички победители.
А за празника на Свободата Plovdiv24.bg публикува творбата на победителя - "Разказ на една череша":
"Аз бях обикновено черешово дърво. Мечтаех да разцъфна и да нахраня много хора със сладките си и ароматни плодове. Живеех в двор с други дървета. Чувствах се у дома си.
Един ден в двора влязоха мъже с брадви, огледаха всички дървета и избраха мен. Похвалиха ме, че съм права и ненапукана. С брадвите си ме отсякоха и ме отнесоха в дърводелска работилница. Аз плаках за неродените си черешки. Мъжете обелиха кората ми и пробиха сърцевината ми с железен свредел. После ме стегнаха е железни шини и ме качиха на двуколка.
"Хубаво топче стана от нашата череша!" - казваха те. Така аз разбрах, че вече съм черешово топче и ще участвам в битки за свободата на България.
Цялата зима престоях в дърводелската работилница. Юнаците се събираха там, говореха за свободата, за въстанието, нямаха търпение да освободят родината си. Те много я обичаха. Не се страхуваха да умрат за нея. От тях научих, че човек трябва да има достойнство и да живее с вдигната глава, че робството е по-лошо от смъртта.
Един ден в работилницата дойде млад юнак. Всички го слушаха и му викаха "воеводо". Когато той говореше, юнаците от работилницата се превръщаха в други хора. На гладкото ми тяло с остро ножче той написа едно пророчество: "ТУРКИЯ КЕ ПАДНЕ В ЛЕТО 1876". "Ще падне, братя, този топ ще я събори" - каза тихо воеводата, но го чуха всички. И ме погали.
Дойде април. Моите въстаници дойдоха и ме впрегнаха в конен впряг. Откараха ме на полянка, която се беше превърнала в бойно поле. Чуваха се страшни гърмежи, беше страшно, но всички бяха весели - сякаш не на бой, а на сватба бяха тръгнали. И колко хубави бяха със своите въстанически униформи. И как се вееше това знаме със златния лев - същото, на което пишеше: "СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ"...
Битката беше жестока! Аз стрелях с моите железни гюлета, макар че пареше от барута и цялото тяло ме болеше... Моите хора загинаха в тази битка. Аз ги видях умират без страх, защото който падне в бой за свобода - той не умира! Исках да им помогна, сипаха ми повече барут и... се спуках! Видях лицата на враговете, които се смееха и викаха: "Я гледайте - дървена артилерия"...
Аз щях да бъда обикновено черешово дърво, което да храни хората със сладки и сочни плодове. Сега знам на какво е способен човек, който иска свободата си и се гордея, че съм част от славната, българска, дървена артилерия."