Доайенът на пловдивската журналистика на 90!

Имало едно време в Пловдив един вестник, различен от всички останали вестници в града. Той си имаше всичко: главен редактор, редактори, фотограф, художник-карикатурист, поети, белетристи и даже нещатен, но безпощаден сатирик…Имаше си и нещо, което никой друг вестник в България нямаше. Имаше си Върба Чавдарова. Нямаше само доверието на тези, които четат вестници.

Когато постъпих на работа в този вестник, бързо разбрах, че между нашата редакция, поместена в таванския етаж на "високата къща" на пл.Централен 3, и по-долните етажи, съществува някаква непоносимост. Беше след една оперативка, на която обсъждахме нехаресана от долните етажи статия на колега, придружена от дръзка фотография. Беше ми мрачно и неуютно. Върба Чавдарова се вгледа в очите ми. "Ти май се изплаши?". "Не, ама…"- открехнах се аз. "Ти да не вземеш да се промениш? Хич да не ти пука!" – усмихна се тя.

От тогава наистина спря да ми пука.

До този момент възприемах Върба като великолепен журналист. И тя беше такава. Възприемах я като жената, която е превърнала редакцията в семейство. И това беше истина. Бях започнал да я наричам Жената усмивка. И тя беше това. Но с годините разбиах, че тя е нещо повече.

Открих за себе си, че истинското мъжество е Жена. И че Жената е Върба Чавдарова.

От името на всички от"Комсомолска искра, които ми възложиха да напиша тези редове:

Обичаме те, Върбе! И да не вземеш да се промениш!

Източник: Петър Анастасов