Оптимист съм бил винаги...до днес, започва разказа си в писмо до нас читател на Plovdiv24.bg. Ето как продължава:
1-ви юни, 2-ри юни – все хубави празнични дни. Народът тръгнал да отбележи дали Ботевите чествания, дали Празниците на розата, дали Деня на детето. Неделя следобед – поредната натоварена обстановка по иначе "превъзходните" ни български пътища. И поредната "млада дама" зад волана на мощен джип. Сами се досещате за резултата – поредната безмислена маневра и сблъсък, застрашаващ живота на случайно озовалите се в неподходящия момент и място хора. Мястото е входът на село Труд, времето е 03.05.2018г.
Не пиша, за да обвинявам дамата, предизвикала катастрофата /на нея надявам се има кой да й търси отговорност/, а за да споделя разочарованието си от бездушието на обществото, за да изразя гнева си срещу липсата на каквито и да било ценности в иначе вечно мрънкащия ни народ.
Пътувах със семейството си за Пловдив, когато на около 500м. преди с.Труд колоната забави и спря своето движение. Предположих, че има катастрофа пред нас и за съжаление не сгреших. Виждахме как колите отбиват покрай платното за движение и заобикалят през чакъла в банкета. Приближихме и видяхме 3 коли който се бяха ударили. До тях имаше екип на Спешна помощ. Полиция нямаше все още. Видяхме и две малки дечица, плачещи и стоящи до най-пострадалата кола. Спрях веднага и отидох да видя с какво мога да помогна. Оказа се, че децата са в шок. Линейката е пътувала с тежко болен пациент след колите и веднага са спрели да помогнат с каквото могат. Баба им се нуждаеше от спешна помощ и лекарите бяха при нея. Изненадата и огорчението ми бе, че никой освен нас не си направи труда да спре, да види с какво може да помогне на тези хора. Явно всички онези десетки, стотици коли бързаха за нещо неотложно. Както междувпрочем и дамата с джипа, предизвикала мелето. Всички тези хора в преминаващите коли нямаха време да спрат и да помогнат, но намериха време да си извадят телефоните и да снимат. Да снимат човешката трагедия. Да, това е модерно. Да се снима, да се споделя, да се правят лайкове върху нещастието на другите. Позор. Срам ме е, че съм част от това заспало, овчедушно общество. Срам ме е, че се наложи да давам идиотски обяснения на децата си на въпросите им "Защо никой не спира да помогне?" Защо всички ни заобикалят и само снимат?"