Само седмици преди трагичната си смърт, холивудската икона Мерилин Монро дава едно от най-откровените си интервюта, в което разкрива тежестта на славата и дълбоката си самота. Разговорът с журналиста Ричард Мериман, проведен през лятото на 1962 г. и публикуван в списание Life на 3 август, днес звучи като нейна последна изповед преди фаталното отравяне с барбитурати.

Информацията е част от новата книга "Marilyn: The Lost Photographs, The Last Interview“, която представя пълния текст на разговора заедно с непоказвани досега кадри на фотографа Алън Грант, уловили актрисата в най-човешкия ѝ вид.

"Хората всъщност не ме познават“

В интервюто актрисата, родена под името Норма Джийн Бейкър, споделя за болезнената нужда да бъде разбрана отвъд изградения образ на секссимвол. Тя признава с необичайна откровеност, че превръщането ѝ в "предмет“ от страна на публиката и филмовата индустрия е било сред най-травмиращите аспекти на нейната кариера. Монро обяснява, че трудното ѝ детство, преминало през сиропиталища и приемни семейства, е формирало нейния постоянен и отчаян стремеж към принадлежност.

Цената на славата и изолацията

Актрисата сравнява популярността с лукс, който бързо губи стойността си при прекомерна употреба, оприличавайки я на хайвер, който е хубаво да имаш, но не и да консумираш всеки ден. Тя си спомня със страх и огромно напрежение дори емблематични моменти като изпълнението на "Happy Birthday“ за тогавашния президент на САЩ Джон Ф. Кенеди, признавайки своята уязвимост и несигурност пред очакванията на света.

Зад светлините на прожекторите Монро се е чувствала напълно изолирана, вярвайки, че поканите за бляскави събития са били насочени единствено към нейния публичен имидж, а не към самата нея като личност. Като малкото източници на истинска близост и стабилност в живота си тя посочва брака си с драматурга Артър Милър и отношенията с неговите деца.

Последни думи за истината

В своите последни публични откровения Мерилин Монро заявява, че чрез работата си е искала да предаде истина, чувство и разбиране, въпреки болезнените уроци, които животът ѝ е дал. Малко преди края си тя подчертава дистанцията между мита и реалността, оставяйки послание за стремеж към човечност, което новата книга и фотографиите в нея успяват да съхранят десетилетия по-късно.

"Хората всъщност не ме познават. Да бъдеш секссимвол означава да се превърнеш в предмет. А аз мразя да бъда предмет“, споделя тя с необичайна откровеност.