3 от шедьоврите на Дейвид Линч, които задължително трябва да гледате

На 20 януари Дейвид Линч трябваше да навърши 79 години. За да си припомним великия режисьор-сюреалист представяме три от шедьоврите му, придружени с негови цитати пред българската телевизионна аудитория от гостуването му в България и “Панорама" на 9 ноември 2007г.

Синьо кадифе (1986)

“В историите, които разказваме, има и падения, и възвишеност, и страдание. Но не е нужно да страдаш, за да покажеш страдание. Може да покажете страданието на екрана, да го опишете в книга, но не и да го пренесете в живота на хората. Светът трябва да е такъв: хората да влязат, да преживеят нещо и след това да се върнат в сигурността на свят, изпълнен с мир."

Детството му е същински американски пасторал от 50-те години на миналия век, в който всичко е кротко и благоприлично - в спокойните предградия майки в памучни рокли с усмивка готвят и вършат домакинската работа, докато бащи-костюмари ходят на работа и пекат барбекю върху идеално окосената трева пред къщата с чисти бели огради. Линч обаче повече се интересува от безбройните червеи, стоножки и неназовани твари, които пъплят в същата тази трева и заплашват семейната идилия.

В главните роли са Кайл Маклоклън и Лора Дърн, дългогодишни колеги и музи на Линч, мили и възпитани гимназисти, които са въвлечени в прокълнатия свят на певица по нощни заведения (Изабела Роселини) и гангстера, вманиачен по нея (наистина ужасяващият в ролята Денис Хопър). Филмът представлява философията на Линч, че живеем в обкръжение от контрасти и противоположности - светът е място, където невинността и насилието живеят заедно в крехо равновесие.

Мълхоланд Драйв (2001)

“Колкото по-абстрактен е даден филм, толкова повече тълкувания позволява. Някои хора обичат да влизат дълбоко, дълбоко в света и да мечтаят. Да сънуват, да стигат до собствени заключения. Това е прекрасно."

Линч познаваше Холивуд и киноиндустрията достатъчно задълбочено, за да създаде филма, който отдава най-голяма почит към тях. На повърхността си този филм разказва историята на новодошла в Лос Анджелис млада актриса (Наоми Уотс), която се сприятелява с жена с амнезия (Лора Харинг), предизвикана от автомобилна катастрофа на улица "Мълхоланд Драйв". Това, което се случва всъщност, е загадъчен и интуитивен обзор на актьорската професия като цяло и на края на филма се оказва, че героинята на Уотс е неуспяла, пропаднала актриса с разбити мечти. Филмът, обявен за един най-великите на XXI в досега, е неповторимо преживяване и най-важната поука, която можем да си извлечем от него, е да не изискваме значението му да ни се поднася на тепсия от режисьора, а да направим собствени разсъждения за случващото се на екрана.

Туин Пийкс, сезони 1 и 2 (1990-1991)

“Всеки отделен човек влияе на средата си. Когато сте в група, вдъхвате живот по могъщ начин – и групата става много по-мощна. Когато това усещане се разпръсне, унищожаваме противопоставянето, негативизма, отрицанието. И навлизат хармонията, единението, истинското щастие."

Линч си представя просветения човек като светната електрическа крушка, която осветява мрака пред себе си, за да се пребори с него, като така вдъхновява и всеки срещнат. Това е и ролята на специалния агент на ФБР Дейл Купър (Кайл Маклоклан), когато е свикан, в на пръв поглед, спокойното планинско градче Туин Пийкс, за да разследва убийството на гимназистката Лора Палмър (Шерил Лий), която е добре позната и скъпа на всички. Купър е лъчезарен, нетрадиционен в професионалния си подход и бързо се сближава с жителите на градчето, докато мистерията се заплита все повече.

Сериалът е рвеолюционен. Публиката досега не се е сблъсквала с нищо подобно преди - смесица от сапунена опера, препратки към хитовете от 50-те, дадаистки скечове и ужасяваща бруталност - и на всичкото отгоре се е забавлявала от сърце. Естетиката, подплатена от гористи местности, уютни барове и закусвални, топли дрехи и загадъчната музика на Анджело Бадаламенти допринасят към дълголетието на сериала.

Също както Тин Пийкс град с Лора Палмър, и ние изгубихме специален човек. Дейвид Линч може и да бъде запомнен с ужаса, който можеше да внуши на публиката си, но пък емпатията му към човечеството и вярата му в по-светло бъдеще са качествата, които наистина го отличават от другите режисьори.

Автор: Татяна Пенева