На 12 април 1877 година по стария календар, 24 април по новия, руският император Александър II слага подписа си под един документ в Кишинев. Документът е лаконичен, тържествен и, погледнат от днешна дистанция, парадоксален. Той обявява война на Османската империя, започва войната, която само година по-късно ще ни върне на историческата карта, но в цялата му дължина не се среща нито веднъж думата "българи".
Защо империята не искаше да каже "българи"
Императорът пише за "угнетеното християнско население" в пределите на Османската империя. Формулировката не е случайна. Александър II и канцлерът му княз Александър Горчаков, който подготвя текста, знаят, че ако превърнат войната в етнически конфликт, европейските монархии ще се обърнат срещу Русия. Великобритания и Австро-Унгария вече наблюдават събитията с подозрение, а френската преса разправя, че руското вмешателство на Балканите е империалистическо прикритие. Затова манифестът говори за християнска солидарност, не за българска кауза. Ние сме там, разпръснати между Видин и Одрин, между Пирот и Варна, но сме там мълчаливо, спотаени в едно вселенско "те".
Думите, които убедиха императора да подпише
Има обаче друг документ и друг момент, които ни дават цялата картината. Часове преди подписването, на коронния съвет в Кишинев, руският военен министър Дмитрий Милютин държи кратка, но решителна реч пред императора. По исторически сведения ключовото му изречение звучи приблизително така: "Ваше Величество, другите държави могат да изчакат, но ние нямаме право на пасивност, защото на нас, като на месия, гледат всички поробени християни". Това е момент, който рядко влиза в учебниците, но е точно преломният. Императорът, колебаещ се пред огромната цена на войната, решава да подпише. И ето го парадоксът: манифестът, който не казва "българи", е всъщност подписан заради нас. Горчаков пише дипломатично. Милютин говори на глас това, което дипломацията не може да признае. Между двамата възниква документът, който за нас тежи повече от всяка декларация за свобода.
Кишинев - третото ни раждане
И накрая - Кишинев. Днес столицата на независима Молдова е град, с който българският учебник не ни запознава подробно, но именно там се решава съдбата ни. Там е щабквартирата на Действащата руска армия. Там, само седмица преди манифеста, на 5 април Александър II утвърждава правилата за Българското опълчение. Там, само дни след обявяването на войната, вече съществуват шест опълченски дружини, мъже, които ще стигнат до Шипка, до Стара Загора, до Плевен. В странната геометрия на историята ние се раждаме три пъти: веднъж в Плиска през 681 г., втори път в Търново след 1185 г. и трети път, в Кишинев, на 24 април 1877 г. Всеки път, когато българинът отвори медиите и види новини за войни, санкции и геополитически пазарлъци, би могъл да си припомни: нашата собствена война за съществуване започна с документ, в който ни нямаше, но който ни върна в историята.