Музикантът и писател Константин Кацаров изрази критична позиция спрямо поведението и моралния потенциал на съвременното духовенство след лична случка с монахиня в манастир. Той сподели своите разсъждения за контраста между религиозните институции и истинската вяра, превръщайки преживяването си в тема за размисъл.

Сблъсъкът между рисуваното тяло и църковната търговия

Константин Кацаров разказва как по време на посещение в манастир е бил попитан от монахиня защо е изцапал "така грозно“ тялото си с всички рисунки по него. Служителката на храма отправя този въпрос с погнуса и презрение, докато в същото време прибира неговите "чисти“ пари за купени църковни сувенири, срещу които музикантът не получава касова бележка. Според Кацаров тази ситуация е показателна за по-дълбок проблем, тъй като необлагяемото с данъци духовенство в последно време прави всичко възможно, за да сведе до нула поносимостта към него именно заради своето високомерие.

Музикантът прави паралел с миналото, спомняйки си за силно религиозната си баба по бащина линия, която описва като личност от "добрите“. За разлика от нейния пример за смирение, в съвременните представители на църквата творецът вижда арогантност, сребролюбие и нисък духовен потенциал. Той допълва, че скромните му исторически познания и днешните му впечатления превръщат религията в синоним на агресия, където духовниците се държат като канонизирани шерифи на тленния свят, отпускащи съчувствено временни работни визи на непривилегированите граждани.

Разликата между канона и личната вяра

Въпреки крайната си позиция към институцията, Кацаров подчертава, че харесва вярата като стремеж за развитие на човешкия дух, който трябва да бъде удобен и за хората, излизащи извън традиционните рамки. 

Сякаш са канонизирани за шерифите на тленния свят и само от тях зависи колко ще продължи временната работна виза, която със съчувствена охота са ни отпуснали – на нас, останалите непривилегировани. Така скромните ми исторически познания и съвременните ми впечатления превръщат за мен религията в синоним на агресия.
споделя Константин Кацаров

Непретенциозната манастирска случка завършва с конкретен въпрос, който Кацаров отправя към погнусената монахиня – дали е напълно сигурна, че душата на нейното "неопетнено“ тяло е по-чиста от душата на неговото "поизцапано“ с татуировки тяло. Последвалият отговор е бил заметен под иконите, а авторът обобщава, че в днешното "радиоактивно“ време всяка мисъл за добро е подложена на изпитание, оставяйки темата отворена като повод за размисъл, каквато е и целта на изкуството.