Българска еврейка: Не знаехме, че ще ни изселят, за да ни убият

Годината е 1941. България вече е на страната на Нацистка Германия. Законът за защита на нацията, ограничаващ  свободата на евреите, е влязъл в сила. На евреите се забранява на практика всичко. Всеки момент трябва да поемат на път, от който може би повечето няма да се върнат. Тогава д-р Софи Пинкас е само на 18 години.

Тя е родена в град Видин. С болка разказва за трагичните събития от Холокоста.

"Майка ми смяташе, че топли дрехи трябват, защото ще работим нещо. Не знаехме, че ще ни изселят, за да ни убият. Не знаехме, че евреите отиват в газови камери. Мислехме, че само ще работим", казва тя пред ДВ.

"По онова време нямахме право да работим, учим и да излизаме. Законът ставаше все по-лош, имаше полицейски час. По улиците имаше фашистки легионери. Биеха ни, ако нарушим този полицейски час. Добре си живеехме, но бяхме много затворени."

Никой обаче не подозира, че 18-годишното момиче е част от съпротивителното движение.

"Имахме таванска стая, която я превърнахме в яташка стая. Там се събирахме прогресивните младежи. Четяхме литература и пишехме лозунги срещу фашизма."

С риск за живота си Софи и нейните приятели събират пари за оръжия, които изпращат на местните партизани. Всеки ден се събужда с мисълта, че ще ги качат на шлеповите към концлагерите, но това така и не се случва. Българските евреи са спасени.

През есента на 1944 г. Пинкас се включва в битката при град Кула, единствените бойни действия на територията на България, между нацистките войски и съветската армия. Кула е превзет от хитлеристите.

"Дадоха ми едно пистолетче, 6-милиметрово. Нито съм знаела да стрелям, нито нищо. Нощта я прекарахме легнали в поляните, точно над снарядите. Мислех си, че ще е по-добре да ме убият, отколкото да ме осакатят." 

Краят на войната идва, когато тя е на 21 години. Едва тогава разбира за къде са били подготвяни раниците от майка й и къде са заминавали шлеповете по Дунав.

"Този ад, наречен Холокост свърши със спирането на пушеците над Бухенвалд. Цялото семейство на майка ми така и не се върнаха от концлагерите. Това е един урок на историята, който не трябва да се забравя."