Днес отново отдаваме почит на  Иконата.  Апостолът на свободата се е родил преди 181 години. После го предадохме на турците  и те го обесиха "там близо до София“.

Рожденият му ден се отбелязва по-вяло и без фанфари, лятото е в разгара си, пече силно, отпускарски сезон. Край паметника му в Пловдив се събраха малко граждани  и повече служебни лица. А и винаги сме били по-тържествени  и  някак по-сериозни когато честваме обесването му. Сякаш тогава си припомняме, че сме предали Левски и правим всичко възможно да измием този позорен факт. Тогава се опитваме и да си внушим, че не сме нация от предатели и не заслужаваме подобно клеймо. Правим го твърде нескопосано, но все пак за няколко часа на 19 февруари вървим по стъпките на Левски – с речи, слова, салюти.

Но каквото  и  да говорим в тези дни  – 19 февруари и 18 юли, колкото и да се обясняваме в любов на Иконата, все остава някакво съмнение – какво направихме с Левски, защо сме го направили, а и какво правим днес.

Днес ли? Днес е важно. А днес край Альоша има повече хора отколкото край Левски. На 9 май там се събира  повече народ отколкото на 18 юли и 19 февруари  до Левски. Това сме направили. И изобщо не се срамуваме. Альоша е пленил сърцата ни със своя шмайзер и сме му роби до гроб. Иначе защо той е най-отгоре, а Левски е в подножеието на хълма. Това е нашият избор. Изключителна признателност към окупатора, а Левски просто сме го предали. За какво да е отгоре тогава? В любовта си нямаме никакъв срам!

Погрешно ли сме подредили ценностите, пред които се кланяме? Или пък това е естественият им ред – Альоша най-отгоре, Левски най-долу. Тогава да престанем да се упрекваме, че сме предали Левски, след като гледаме в една посока с Альоша.

Дали сега е възможно да направим размяната – най-отгоре да е българската Икона, а най-долу да е руската. Да им разменим местата, толкова ли е страшно. Страшно е сигурно – само да си го помислим и над Пловдив може да се  появи Су-27. Това си мислим и когато клечим край Левски с букет в ръка – какви предатели сме, по дяволите!

Убеден съм, че много хора са направили тази размяна в душите си, но какво от това. Най -отгоре седи един войник с шмайзер, продължава да ни държи в плен  и около него се веят знамена на някаква Донецка република. А най – долу  е сгушена българската Икона. Кълнем се пред нея, че следваме заветите й, че я носим завеки в сърцето си, а подпираме шмайзера.

Жестоки предатели сме!