Трогателно писмо на седмокласничка на раздяла с учители и съученици

Антония завърши 7. клас в ОУ "Христо Ботев" в с. Крумово тази година. Тя се сбогува с директора, учителите и съучениците си с трогателно писмо:

"Скъпи учители, съученици

Днес е един от онези моменти, които остават завинаги в сърцето. Стоя тук пред вас – с усмивка, но и с буца в гърлото. Защото след седем години в това училище, дойде време да си кажем “сбогом".

Минахме през толкова много неща заедно. Казват, че били сме най-лошият клас. И да, имаше моменти, в които го доказвахме – закъснения, провалени часове, викове по коридорите, преписвания, караници, изгонвания от час… но зад всичко това се криеше едно нещо, което никога не може да се отрече – бяхме истински. Бяхме себе си. Бяхме едно цяло.

Не бях най-добрата ученичка – знам го. И понякога това ми тежеше. Понякога се чувствах, че не мога, че не съм достатъчна. Но благодарение на вас – на учителите и съучениците ми – научих, че пътят на човека не се мери само с оценки. А с борбата, с опитите, с желанието да станеш по-добър. И аз се стараех.

Научих много – не само уроци от учебниците, а уроци за живота, за приятелството, за прошката. В това училище пораснахме. Влязохме с раници, по-големи от нас самите, с плитки и лигави усмивки, а излизаме с глави, пълни със спомени. Всяко ъгълче тук пази нещо от нас – от първата ни сричка на глас до последната ни контролна.

Помните ли първите ни любовни писма, тайните бележки под чина, преписаните домашни в последния момент, смешните прякори? Това бяха мигове, които никой не може да ни отнеме. И макар че днес пътищата ни се разделят, ние ще си останем част от едно цяло – от един клас, от една история. Може и да сме били най-шумният, най-непослушният, най-лудият клас, но бяхме и клас с характер, с душа.

Искам да благодаря:

На учителите – за безкрайното търпение, за това, че не се отказвахте от нас, дори когато ние самите се бяхме отказали. Вие бяхте хората, които ни държаха на пътя, когато се опитвахме да избягаме от него. Понякога бяхте строги, понякога – наши приятели, но винаги бяхте до нас.

И специално:

На г-жа Иванова, нашата класна. Човекът, който най-често ни се караше, човекът, който най-често се изнервяше, но и човекът, който никога не се предаде. Тя викаше, повтаряше, обясняваше, караше се – не защото ни мразеше, а защото искаше да разберем. Защото й пукаше. Защото искаше да се научим, да успеем, да не се изгубим. Може би понякога не й го показвахме, но днес го казвам – ние ще помним тези уроци, ще помним нейната борба с нас и няма да я забравим.

На г-жа Ванчева, която чувахме още преди да я видим – толкова гръмогласна, че можеше да заглуши целия коридор. Но зад този силен глас стоеше човек с топла усмивка и голямо разбиране. Тя беше човекът, който умееше да слуша, да прощава, да ни даде шанс, дори когато ние вече бяхме решили, че не го заслужаваме.

На г-жа Лалова, която не беше просто учител – тя беше нашият психолог, нашият спасител в много трудни моменти. При нея не само учехме – при нея се смеехме, споделяхме, търсехме подкрепа и я намирахме. Тя беше до нас, когато бяхме ядосани, тъжни, объркани. И винаги се опитваше да ни помогне да разберем нещата – не само по учебния материал, но и в живота.

На г-жа Вутова, нашата директорка, която винаги намираше време да ни изслуша, която никога не ни подминаваше с безразличие. Тя беше човекът, който искаше училището да бъде по-добро, не само като сграда, а като място, където да се чувстваме добре. Тя беше единствената, която не се отказа от нас, дори когато останалите вече ни бяха отписали. За нас тя не беше просто директор – тя беше човек, който вярваше в нас.

И на всички други учители – благодаря ви, че ни търпяхте, че изчакахте да пораснем, че ни научихте не само на уроците от учебниците, но и на уроците за живота. Благодарим ви, че не се отказахте.

На съучениците си – благодаря за смеха, за сълзите, за лудостта и за приятелството. Вие сте хората, с които споделих всичко, и никога няма да ви забравя. Вие сте моите хора, моят клас.

На всички, които ме подкрепяха, когато се колебаех, които вярваха в мен, дори когато аз не вярвах – благодаря ви от сърце.

Тези седем години бяха не просто училище – те бяха дом. Тук намерих приятели, тук намерих хора, към които се привързах толкова силно, че раздялата днес наистина боли. Благодаря ви за всички невероятни спомени, за всички безценни уроци и за това, че именно тук, благодарение на вас, открих коя съм. Разбрах защо си струва да се боря, разбрах за кого го правя и кои хора остават завинаги в сърцето ми. Никога няма да ви забравя – нито вас, нито този период от живота ми.

Днес затваряме една голяма и важна глава и започваме нова. Но част от мен ще остане завинаги тук – в тези коридори, в тази класна стая, при вас.

Времето мина като с едно щракване на пръсти. Но спомените остават. И аз си тръгвам с едно пълно сърце. Благодаря ви".